Какво представляват наказанията

Във възпитателния контекст наказанието е мярка, използвана за коригиране на поведението чрез санкции или лишения. Традиционно се смята, че то трябва да „научи детето на дисциплина“, като го накара да съжалява за действията си. До 70-те години на миналия век телесното наказание е било широко разпространена и социално приемлива форма на възпитание, включително и у нас. Навярно много от нас са били дисциплинирани по този начин в собственото си детство.

Съвременните изследвания обаче показват, че не само физическите, но и психологическите наказания могат да имат дълготрайни негативни ефекти. Дори по-фините вербални или невербални реакции от страна на родителя могат да наранят емоционално детето. Такива „наказания“ включват:

• създаване на гузна съвест
• иронизиране и присмиване
• обвиняване и мъмрене
• демонстративно страдание
• оттегляне на любов и внимание

Всички тези практики могат да се възприемат от детето като емоционално отхвърляне, което подкопава доверието в родителя и връзката между тях.

Днес все повече родители се стремят към възпитание без наказания, заменяйки ги с т.нар. последствия. Идеята е детето да осъзнае, че всяко действие има отражение. За съжаление, на практика „последствията“ често са замаскирани наказания – например отнемане на привилегии, като телевизия, игра или излизане. Така посланието отново е: „Ако не направиш това, което ти казвам, ще ти отнема нещо, което обичаш.“ Това не учи на отговорност, а просто поддържа контрол чрез страх и манипулация.

Малцина родители наказват децата си с лоши намерения. Напротив – повечето вярваме, че така помагаме на детето да се научи да се държи по-отговорно, да бъде по-съобразително и да участва в семейния живот с уважение и грижа.

Всъщност искаме едно просто нещо: да функционираме заедно, да си помагаме, да има спокойствие и ритъм в деня ни. Или както често казват родителите на малки деца:
„Искаме просто да стигнем навреме на работа – без истерии и сривове.“

Но съвременната педагогика и позитивното родителство показват, че наказанието не работи в дългосрочен план. То може да прекрати дадено поведение тук и сега, но не учи детето как да се справя с емоциите, конфликтите или нуждите си по по-здравословен начин.

Родители, които често използват възпитание чрез наказание, постепенно губят други възможности за справяне с трудните ситуации. Те свикват да реагират с контрол, заплахи или лишения, което изчерпва емоционалната връзка с детето и води до още повече конфликти.

В един момент просто си казваш:
„Опитах всичко, но вече не знам какво да направя.“

Затова все повече родители търсят алтернативи на наказанието – подходи, които съчетават дисциплина с уважение, граници с емпатия, и изграждат доверие между родител и дете.

Алтернативи на наказанието

Дори когато сме „на ръба на нервна криза“, има начини да избегнем наказанието и да насърчим сътрудничеството с детето си чрез позитивно възпитание. Ето някои доказани подходи:

Да намерим причината зад поведението

Нашето дете удря, защото не сме му купили бонбони? Да си зададем въпросите:
– Какво се е случило преди това?
– Гладно ли е? Преуморено ли е? Претоварена ли е обстановката?

Възможно е просто да сме влезли в претъпкан супермаркет след дълъг ден в градината, точно преди вечеря. Често зад „лошото поведение“ стои неудовлетворена нужда или неспособност да се изразят емоции с думи. Нашата задача е да разпознаем това и да научим детето на по-здравословни стратегии.

Да отделим време на детето си

В миналото от децата се е очаквало да „отделят време“, като се оттеглят в стаята си или застанат в ъгъла (много родители и до днес вярват в тези практики, които често самите те са преживели). Идеята зад това е: детето трябва да разсъждава върху своите (погрешни) действия. Това може би е добро намерение, но за съжаление не работи по този начин. В зависимост от възрастта си, детето вероятно дори не е в състояние да осмисли действията си с всичките им последствия и да направи логични изводи от тях. И не само това — когато го отпращаме, ние го оставяме само с чувството му за вина и разочарование.

Вместо да „изпращаме“ детето в стаята му, можем да останем с него, за да го придружим през емоционалния момент. Това не означава, че одобряваме поведението, а че признаваме чувството и сме до него, докато премине бурята. Това изгражда доверие и създава база за разговор и учене – по-късно.

Да отделим време, за да потърсим решение

Често използваме или заплашваме с наказание, защото не знаем какво друго да направим. Не винаги трябва да реагираме веднага. Не напразно се казва „помисли преди да действаш“. Можем да си дадем пауза – и на себе си, и на детето.
„Не знам какво да направим сега. Ще помисля и ще поговорим после.“
Това е модел за саморегулация, който детето също ще усвои.

Да дишаме дълбоко

Ако усетим, че ще избухнем – поемаме въздух, излизаме от стаята. Обясняваме:
„Много съм ядосана. Имам нужда от малко време.“
Така учим детето на емоционална интелигентност и здравословна реакция при напрежение.

Между другото, и ние трябва да се научим да даваме на детето си време за почивка в неговия „емоционален“ момент. Няма смисъл да изнасяме лекции на дете, което е в пристъп на силни емоции. По-добре е да изчакаме да се успокои, преди да говорим с него.

Да бъдем ясни по отношение на нашите граници и нужди

Да не наказваме не означава, че трябва да търпим всичко. Важно е ясно да покажем на детето къде са нашите граници. Да изразим открито какви са нашите нужди и кои правила са важни за нас, за да живеем заедно в хармония. Освен това е добре да обясним защо определени поведения са неподходящи или вредни — както за другите, така и за самото дете.

Без наказание не означава без граници. Ясно заявените ни нужди и правила са основата на добрата комуникация. Например: Детето удря
„Стоп! Ръцете остават долу, всички трябва да са в безопасност.“
Обясняваме не само какво се прави, а защо се прави.

Поставяне на граници: 7 често срещани грешки

Да бъдем модел за подражание

Децата не слушат, те гледат и копират. Когато ние се извиним, благодарим, говорим с уважение – те правят същото. Това е силата на личния пример.

Да забелязваме доброто

Ако обикновено се разстройваме за едно и също нещо, но днес се е получило добре (о, чудесно!), нека покажем на детето, че забелязваме доброто му поведение. Ако признае, че е счупило нещо, първо похвалете неговата честност, преди заедно да потърсите решение — например да почистите, и спокойно да обясните защо не е подходящо да се играе с топка вкъщи.

Когато детето направи нещо правилно – да го забележим.
„Видях, че си признал. Това беше смело. Благодаря ти!“
Фокусирането върху позитивното поведение засилва неговото повторение.

Да покажем алтернатива

Често казваме на децата си как да не се държат, но забравяме да дадем алтернативен път или начин. Вместо само да казваме: „Не хвърляй играчки!“, можем да предложим друг начин:
„Можеш да удряш възглавница, ако си ядосан.“
Алтернативата е ключът към ученето.

Да използваме игра и разиграване на ситуации

Децата учат чрез игра. С ролеви игри, кукли или LEGO можем да разиграем конфликтни ситуации, да предложим нови реакции и да изградим социални умения по забавен и непринуден начин. Нашето дете се възползва по много начини от времето, прекарано заедно. Играта заедно също укрепва връзката ни и неговото самочувствие.

Да кажем сбогом на подчинението

Подчинението на родителите и властите е било една от най-важните ценности при възпитанието на децата през миналия век. Ние все още носим това наследство в себе си. Но колко съвременно е то днес? Наистина ли искаме детето ни да се подчинява — винаги, на всеки и веднага? Или може би дори можем да се зарадваме на факта, че детето ни тепърва се учи да поставя граници — да казва „не“, да преговаря и да отстоява себе си?

Сляпото подчинение не е целта. Вместо това можем да възпитаме дете, което умее да казва „не“, да отстоява себе си и да преговаря. Това са важни житейски умения, а не непослушание. Ако приемем, че детето има право на мнение, комуникацията става по-пълноценна.

Да поискаме помощ

Ако някои моменти (като миенето на зъби) създават постоянен конфликт, нека разпределим задачите в семейството. Понякога другият родител има по-добър подход – и това е напълно окей.

Да намалим очакванията си

Не можем да очакваме от едно дете да се държи като възрастен. Вместо непрекъснато да повтаряме на малкото си дете да бъде внимателно и разумно на пътя, нека самите ние бъдем нащрек и готови да го хванем във всеки момент — но също така да му дадем свободата да върви до нас и да му обясняваме правилата чрез игра. Така то ще се научи постепенно да внимава.

А когато детето ни вземе играчка от друго дете, това не е същото като кражба между възрастни. Нека погледнем на ситуацията от друг ъгъл — с разбиране към възрастта и опита, в който детето тепърва се учи какво е споделяне.

Да променим рутината

Ако едни и същи ситуации водят до сблъсъци, вероятно нещо в рутината ни не работи. Можем да опитаме промени – по-ранен час, по-малко задачи наведнъж, повече време за преходи.

Да подберем важните правила

Колкото повече правила имаме, толкова по-трудно се следят. Нека изберем най-важните, които отразяват нашите ценности – безопасност, уважение, сътрудничество – и да работим върху тях последователно и с внимание.

Да преразгледаме връзката с детето

Съвсем нормално е децата понякога да възразяват — дори съпротивата им да се засилва в определени периоди. И това е част от развитието. За да изградим здрави отношения и доверие, са нужни близост и време. А именно времето и вниманието често ни липсват в това все по-забързано ежедневие, в което се опитваме да съгласуваме всичко възможно най-ефективно.

Нека се опитаме да разтоварим деня си и да прекарваме повече пълноценно време с детето — всеки път, когато имаме възможност. Когато то се чувства обичано, му е по-лесно да приема нашите молби и да не възприема критиката като отхвърляне. А и ние, родителите, ще бъдем по-уверени в своите граници и искания, без да се измъчваме от вина, че прекарваме твърде малко време заедно

Поведението е език. Ако детето често „не слуша“, може би се чувства пренебрегнато, нечуто или притиснато. Нека се опитаме да прекараме повече качествено време заедно – дори и за 15 минути на ден. Връзката е основата, върху която стъпва всяко възпитание.

Алтернативите на наказанието не са „разглезване“, а активен избор на родителство, основано на уважение, емпатия и дългосрочни резултати. Децата се учат не когато се страхуват, а когато се чувстват видяни, разбрани и обичани.

И накрая… 

„Ако не направиш това, което искам, ще видиш…“ – може да се изплъзне дори и на най-добрите родители. И това не е трагедия. Децата няма да пострадат от една прибързана реплика, ако това не е нашата постоянна стратегия.

Но колкото по-често използваме алтернативи на наказанието, толкова по-умели ставаме в изграждането на взаимна връзка, а не просто послушание. Учим се да разчитаме поведението, да гледаме отвъд него и да видим нуждата, чувството, причината.

Така детето ни усеща, че му отделяме време. Че е прието и обичано дори когато греши. Че грешките не са провал, а част от ученето. И че има значение какво правим след това – не дали ще бъде наказано, а дали ще бъде придружено и насърчено.

В крайна сметка, децата се нуждаят най-много от две неща:
👉 Пример
👉 Присъствие

Използвана литература:

Kohn, A. (2006). Unconditional Parenting: Moving from Rewards and Punishments to Love and Reason. New York: Atria Paperback.

Juul, J. (2012). Here I am – Who are You? Resolving Conflicts Between Adults and Children. Milton Keynes: AuthorHouse UK.

Юл, Й. (2017). Твоето компетентно дете. Пловдив: Жанет 45.

Гордон, T. (2010). Трениране на успешни родители. София: Колибри.