Като възрастен имам голямо предимство в трудни ситуации: мога да си тръгна. Ако дадено събитие ме натоварва твърде много, ако някой прекрачи границите ми, тогава си тръгвам. Ако забележа, че с даден човек отдавна не се чувствам добре и не се вижда подобрение, го напускам. Не без думи и опити, но ако не се получи, ще си тръгна. Грижа се за себе си, като избягвам лоши за мен ситуации, държа лошите хора далеч от живота си. Ако прочета текст в интернет, който не ми харесва, затварям прозореца.
Щастливка съм, защото съм възрастен и мога да правя всичко това. Мога да определя кога моите граници са нарушени и се защитавам от другите. Дори и с много близки хора мога да си тръгна, ако се почувствам неудобно.
Децата ни не го могат. Те не могат да затворят вратата след себе си и да кажат: „Стига толкова, ще си тръгна или ще се измъкна.“ Те трудно се отдръпват от нас, когато ги нараняваме емоционално, когато се караме, когато ги наказваме. Те зависят от нас: от нашата защита, нашата грижа. Единственото място, където наистина могат да се оттеглят, е вътре в себе си. Те нямат възможност да кажат: „Ти си твърде шумен за мен, не искам това, аз си тръгвам.“ Те са там и са зависещи от нашата милост. Дори когато изобщо не го искат. Трудно им е да се защитят и да се грижат за себе си, като се оттеглят. Те се страхуват и не могат да се обърнат. Каквато и да е критиката, те я отнасят към себе си.
В много ситуации те вероятно дори не разбират защо реагираме по начина, по който реагираме. Защото често не индивидуалните действия на децата ни карат да излизаме от кожата си, а действията им или ситуацията е малката капка, която кара чашата да прелее, защото не сме я изпразнили предварително. Понякога това са и преживявания и чувства, които са живели в нас от дълго време, които носим със себе си от собственото си детство и които едва сега се задействат чрез поведението на децата и намират своя отговор в поведение, което ние самите сме преживели като деца.
Когато са много малки, те дори не знаят как да се предпазят. Те зависят от нас, имат нужда от нас – за много дълго време. Винаги трябва да имаме предвид това, когато осъзнаем, че чувствата ни завладяват. Добре е, когато можем да забавим темпото или да вземем съзнателно решение да не се караме на децата си. Важно е да научим стратегии за справяне с гнева си. И преди всичко е важно да сведем до минимум стреса в ежедневието, така че нивото ни на стрес да не е толкова високо, че децата да са известната малка капка. Ние сме възрастните, можем да излезем от ситуацията. Нашите деца не могат и не го правят. Те трябва да слушат, те трябва да слушат и имат само себе си, някъде вътре там като място за отстъпление. Те свързват всичко това със себе си, интернализират го. Те се научават да гледат на себе си като на бреме или на грешни, ако винаги са причината за изблиците на гняв – дори и да не са всъщност причината за количеството емоции, които ни вълнуват. Наша работа е да ръководим поведението си по начин, който да не претоварва децата ни. Някои дни може да не се получи, но винаги е важно да имаме това предвид, за да можем да се грижим за себе си, но и за връзката ни с нашето дете.