Когато сме ядосани, е много изкушаващо да си помислим: „Ако детето ми сътрудничи по-добре… не крещи толкова много… спи през нощта… има по-малко емоционални бури… ме слуша… тогава ще се почувствам много по-добре!… Тогава няма да има причина да се ядосвам. И всичко ще е по-лесно.”
Това ли е истината? За съжаление, не.
Твърде често, когато става въпрос за „проблеми с възпитанието“, ние разглеждаме само поведението на нашето дете: Как да накарам детето си да направи това или онова – или да не го прави?
Но ако се замислим, нещата не са толкова прости. Повечето страхотни съвети за родителство рано или късно няма да ни бъдат полезни, ако не желаем да погледнем истината в очите:
Да бъдем честни със себе си. Да разберем собствения си характер. Да осъзнаем собствените си чувства и реакции. Да размишляваме върху нашите мисли и поведение. Да опознаем нашите болезнени точки. И преди всичко: Да не вярваме на всичко, което ни минава през ума.
Защото твърде често сме подвластни на нашите несъзнателни модели на мислене и поведение. И оттам започва драмата.
В тази статия нека разгледаме по-отблизо една емоция, която тенденциозно се подбужда чрез мислите ни: гневът.
Забележка: Тази статия се отнася за мисловни модели, свързани със стари наранявания, като ще илюстрирам това с личен пример от ежедневието си. Целта ми е да ви вдъхновя да разплетете вашите мисли и реакции. Но ако смятате, че справянето с гнева и други чувства ви натоварва твърде много, бих искала да ви насърча да потърсите професионална подкрепа, за да можете да разрешите проблемите си в безопасна среда. Интензивната работа с тежко наранено вътрешно дете не трябва да се предприема самостоятелно, а само с професионална подкрепа. Обърнете се към специалист!
Кога за последен път бяхте ядосани на детето си?
Наскоро гледах документалния филм „Мъдростта на травмата“. Това е много полезен филм, който препоръчва да се обърне внимание на психологическите наранявания на човек, вместо да се борим само със симптомите като деструктивно поведение и мислене – нещо, което за съжаление е често срещано в нашата култура. Тук ще направя скоба, че има неща, с които не съм съгласна, но това е мое субективно мнение. Не съм съгласна и с всичко, което Габор Мате пише.
Накратко: Една сцена от филма остана дълбоко в съзнанието ми. Тя показва разговор между лекаря Габор Мате и световноизвестния автор и подкастър Тим Ферис, която е за гнева и раздразнението към другите хора.
Малко упражнение.
Само за четири минути и с няколко прости въпроса, Мате показва на своя интервюиращ колко много старата болка контролира нашия емоционален свят. Той също така предлага начин, по който можем да разкрием „багажа“ в нашето мислене.
(Ако се интересувате от разговора от филма, можете да го намерите в несъкратен вариант на английски тук.)
Сега ще направя упражнението с въпросите от този разговор. За да направя това, ще споделя с вас една малка ситуация от ежедневието, в която моето дете предизвика у мен доста неприятни чувства. (Не за първи път.)
Добре, нека да отворим вратата: Ето малък откъс от моя вътрешен живот.
Поглед зад гнева
Първи въпрос от филма: Помислете за скорошна ситуация, в която сте били ядосани на детето си или на друг човек. Какво се случи?
(Превод по слух и моя интерпретация, затова пускам линк към оригинала, ако някой не е доволен.)
Моят отговор:
Имах натоварен следобед. След работа взех Чудо2 от градината и на път към вкъщи решихме да минем през магазина, за да напазаруваме набързо. На касата забелязах, че съм забравила банковата си карта в къщи. Хората зад мен чакаха, опашката ставаше все по-дълга, а Чудо2 започваше да нервничи. Въпреки това, запазих спокойствие и помолих касиерката да оставя покупките и да се върна след малко, за да платя. Тя прие спокойно, никой не се изнерви, но въпреки това се почувствах малко неудобно. Подадох покупките на касиерката и тръгнахме. Чудо2 започна да се ядосва, че иска нещо от покупките веднага, но въпреки умората си, успя да се овладее. Преодоляхме ситуацията.
Сетих се, че Чудо1 е вкъщи, затова му се обадих, за да намери картата и да се срещнем по пътя – помолих го да дойде до пекарната близо до нас. Качихме се на колелата, стигнахме и зачакахме. След пет минути започнах да се изнервям – имахме неща за фризера и трябваше да побързаме. Звъннах, за да го питам къде е, а той, докато се опитваше да ми обясни коя карта и коя точно пекарна, ми каза, че все още е вкъщи. Повиших тон и му казах, че затварям и се прибирам. Продължихме към вкъщи, а в главата ми се въртеше едно изречение: „Всичко все аз, всичко все аз трябва сама да свърша.“ Стигнахме до вкъщи, той ни чакаше на вратата. Питах го дали ще вземе брат си с него, докато отида да платя и взема покупките, но той отказа, защото имаше уговорка със съседското дете.
Как реагирахте емоционално?
В началото се само се подразних. Когато помолих за помощ за втори път и отново получих ясно и директно „не“, се ядосах. Докато карах с Чудо2 към магазина, ставах все по-ядосана, защото в главата ми се въртяха все едни същи мисли като „Трябва да правя всичко сама!“, „На него и на всички останали не им пука как се чувствам!“ и „В момента съм на ръба на нервна криза!“.
Почувствахте ли нещо различно от гняв?
Да, чувствах се сама. Изоставена. И ми беше тъжно.
Защо бяхте ядосана и тъжна?
Имах чувството, че съм като изтривалка за всички – „Тя ще го направи. Можеш да се държиш така с нея!“ Бях раздразнена от ситуацията, от детето си – и най-вече от себе си.
Можете ли да се сетите за други възможни причини, поради които детето ви е действало по този начин?
Може би – или определено – детето ми беше уморено от дългия ден в спортната занималня. От една седмица чакаше тази среща с приятеля си, защото двамата не се бяха виждали от месец. Имаха много да си разказват, а и всеки беше купил подарък за другия от почивката. Може би просто не искаше да отложи тази среща и се чувстваше натоварен от ситуацията. Както обикновено, беше честен и се дистанцира. Детето ми знае, че неговото „не“ ще бъде напълно уважено.
От всички тези възможности коя причина е най-лошата?
Ясно: чувството, че съм изтривалка.
За първи път в живота си ли се чувствахте така, както в тази ситуация?
Не, абсолютно не. Това се случва доста често.
Габор Мате казва (свободен превод):
„Ние не реагираме и не отговаряме на случилото се. Ние отговаряме на нашето възприятие за случилото се.“
Така че нашата интерпретация.
„Или както е казал Буда: нашият ум е този, който създава нашия свят.“
Тази идея е призната и в социалните науки (Constructivist Epistemology, Social Constructivism)
„Всеки човек създава собствената си реалност.“ – Пол Вацлавик
Тя е резултат от нашия опит, нашето (селективно) внимание и субективни възприятия и интерпретации. От мисловните модели, които сме развили. От културата и социализацията ни. Така както сме формирани, така гледаме на света.
Следователно, няма една реалност. Колкото са хората на тази планета, толкова са и реалностите. (Това крие потенциал за конфликти, но това е друга тема.)
Но нека се върнем към ситуацията:
От всички възможни интерпретации в този момент избрах най-лошата: изтривалката. Това не беше съзнателно решение; мозъкът ми автоматично стигна до тази интерпретация.
Защо?
Не само защото нашите мозъци, в наследство от каменната ера, са програмирани да се фокусират върху негативните неща, проблемите и потенциалните опасности (оцеляване и други неща).
Но също така – и преди всичко – защото тази идея ми е позната. Не за първи път се чувствам смазана и разочарована, мислейки си за изтривалката. Това е мисловен модел, който ме съпътства от дълго време. А нашият мозък – усъвършенстван към енергоспестяване – предпочита да реагира с автоматизирани модели, когато сме уморени или стресирани.
Мате казва за подобни реакции:
„Ние не реагираме на настоящия момент. Ние реагираме и отговаряме на миналото. И през повечето време корените на нашите интерпретации са в детството.”
Така че поведението на детето ми ме накара да повярвам в моя стар мисловен модел: „Не ме чуват. За никого няма значение какво искам. Тралала… изтривалка!“
В този момент бях задействана и видях ситуацията през очите на моето „вътрешно дете“, което не се чувства забелязано.
(Забележка: Всеки човек носи в себе си определени рани. Според моето разбиране, много от тях са пряка последица от стари представи за възпитанието.)
Тогава се нуждаеш от план или „5 СТЪПКИ ЗА УСПОКОЕНИЕ В МОМЕНТИТЕ, КОГАТО ИСКАТЕ ДА ВИКАТЕ“ изтеглете от тук
Какво се случва в момента, когато се считам за „изтривалка“ и реагирам на това? Правя себе си жертва. Да, аз – не някой друг!
Защото в тази ситуация съм жертва на собствените си мисли. Ясно и просто, защото част от мен им вярва.
Това не означава, че стресът, който изпитвам в такива моменти, не е истински. Изтощението ми е реално. Разочарованието ми също. Също толкова реална е и нуждата ми да бъда видяна и подкрепена.
Но интерпретацията ми като „изтривалка“ не изниква като факт от ситуацията. Това е история, която си разказвам. Това е сценарий, който често се повтаря…
Между другото, един приятел (психотерапевт по професия) веднъж ми каза: „Мислите са само предложения.“
Накрая, Мате задава много важен въпрос, който ме накара да се замисля:
„Ами ако мислите, че сте най-милият, уважаван и ценен човек на света – бихте ли интерпретирали ситуацията [с вашето дете] по същия начин?“
Едва ли.
Когато осъзная, че източникът на всички интерпретации е в мен, вече не се чувствам безсилна. Така правя място за други гледни точки.
В този момент става въпрос за преформулиране. Затова въпросът е: Какво значение придавам на определени неща или поведение?
Мога да бъда ядосана на детето си и да си помисля:
„Уау, колко егоистично – но можеш да си го позволиш с мен. На никого не му пука как се чувствам! И така или иначе изглежда, че правя всичко погрешно!“
(Тук съм ядосаната, безсилна жертва. Или съм детето, което иска да се откаже от отговорност.)
Или мога да възприема и приема чувствата си (гняв, тъга), да прегърна по-младото си аз във въображението си и тогава да си помисля:
„Добре, детето ми просто не може или не иска да помогне в момента. Има причини за това. Нормално е да се чувствам разочарована и тъжна, когато някой отхвърли молбата ми за помощ. Но в този момент ще намеря друго решение.“
(Тук поемам отговорност и търся решения.)
Разбира се, мога да говоря с детето си по-късно за ситуацията, за конфликта – неговите нужди и моите – и за темата за услужливостта. И по-късно го направих. Но този аспект не е ключов тук.
Как всъщност реагирах в ситуацията с моето дете?
Често използвам преформулиране и в тази ситуация се сетих за филмовата сцена с Мате. Първоначално не казах нищо на детето си, признах гнева си (физически) и наблюдавах мислите си.
Да, в тригерни моменти не реагирам веднага. Натискам вътрешния стоп бутон и поемам дълбоко въздух (тук, в ситуацията, ми помогна и въртенето на педалите), защото често не е необходима незабавна реакция. (Особено не когато тя е импулсивна и ще се насочи в грешната посока.) Тогава правя крачка назад вътрешно, усещам какво трябва да направя (да не си отварям устата в никакъв случай) и първо да слушам мислите си с любопитство.
Забележка: Не винаги и на сто процента успявам, не във всяка ситуация, но трябва да признаете, че имам преднина пред много от вас. Все пак съм майка и на едно предпубертетно дете.
„Добре, уау… това ме удря на болно място и се чувствам наистина сама. Като изтривалка. – Добре. И се чувствам ядосана. Ядосана на детето си, на обстоятелствата и на себе си. Мога просто да крещя и да плача. – Но тези чувства са в реда на нещата!“
Приемане. И емпатия към себе си (точно както винаги се опитвам да правя с детето си). Постигането на това е процес на учене. И не винаги успявам. Защото „внимателността към себе си“ не е състояние, а практика. (А аз не съм Буда.)
Тази ситуация можеше много лесно да доведе до разочарование, спорове и крясъци, ако бях изляла чувствата си върху детето, като кажа всичко, което ми се върти в главата в този момент.
Краят на историята беше:
Стигнахме, платихме и се прибрахме вкъщи. Чудо2 се ядоса, че искал още да кара колело, затова прибрахме покупките и за още един час отидохме в близкия парк да кара. А аз си направих едно следобедно лате и го изпих на спокойствие, докато детето караше.
След час почивка започнах отново. (За мен, ако е възможно, това често е добро решение: да се отпусна, направя кратка почивка, освободя натиска и след това да опитам отново.)
Тази вечер вечеряхме по-късно. И да, и двете деца дори ми помогнаха да спретнем нещо набързо. Без да убеждавам. Просто така.
И заживели щастливо и доволно. Без изтривалки.
Излезте от манталитета на жертвата
Без значение как би се развила ситуацията, мисля, че винаги си струва да погледнете по-отблизо моментите на гняв: да поставите под въпрос собствените си мисли и да осъзнаете, че определени интерпретации са стари модели от нашето минало.
Истории, които си разказваме от детството, отново и отново. И които чувстваме, че се „потвърждават“ в най-различни ситуации – и по този начин ги поддържаме живи. Дали от любимия човек, в работата или от собствените ни деца.
Нека проследим: Моите тълкувания наистина ли са верни?
- Изтривалка ли съм, защото детето ми не иска да вземе брат си в този момент?
- Наистина ли никой не се интересува как се чувствам?
- Носи ли детето ми отговорност за моите чувства и трябва ли да ме накара да се чувствам подкрепяна, видяна и ценена?
Ако разбера произхода на мислите си, печеля две неща:
- Разбиране на чувствата ми – може би дори емпатия към себе си. Това ме прави по-мека и по-спокойна. Създава дистанция от гнева ми и разчиства пътя за емпатия към детето ми.
- Контрол върху реакцията – защото тогава не се губя във водовъртежа на старите си интерпретации и мисловни модели. По-скоро мога да реагирам по начина, по който съзнателно искам, без да се налага след това да се извинявам за несправедливи реакции.
Утехата към тази част от мен, която не се чувства забелязана и е ядосана (вътрешното дете), си я давам сам(а):
„Да, не се чувстваш видян. Да, това беше много неприятно. Усещам твоето разочарование, твоя гняв и твоята тъга. Знам, че се чувстваш самотно в момента. Виждам те. И знам, че ти се плаче. Това е в реда на нещата. Ти си в безопасност. Нека видим: Кое е най-доброто за теб сега?“
Заключение
Всеки гневен момент е възможност за размисъл. Историите, които си разказваме, могат да се окажат просто стари модели от нашето минало. Когато осъзнаем това, можем да променим интерпретацията и реакцията си. И така, следващия път, когато се ядосате на детето си, запитайте се: „Какви истории си разказвам?“
Литература:
Пери, Ф. (2019): Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели. Изток-Запад
Щал, Щ. (2023): Кои сме ние?. Хермес
Щал, Щ. (2022): Опознай себе си. Хермес