“Просто го прави, за да ме дразни!” На много родители вероятно им е минавало през ума, това изречение в даден момент. Може би не, като това твърдение, а като съмнителен въпрос “Може би просто иска да ме дразни?” – особено, когато чуваме отново и отново от близкия кръг на родителите около нас или в различни групи и форуми, че децата с поведението си искат само да дразнят или провокират, тази мисъл често се появява, като съмнение в даден момент: “Може би има нещо в това, че…?” Но нека погледнем по-отблизо:
Малките деца не могат съзнателно да провокират, като възрастните
Мисълта “Това го прави само за да ме дразни!” означава, че детето знае, че едно от неговите действия ще предизвика различна специфична реакция у другия и че не само осъзнава резултата, но и го одобрява, предполага, че обгрижващия ще се разстрои.
Разбира се, децата вече имат познания за причината и следствието от ранна възраст. Но те все още не са много добри в съпричастността към мислите и чувствата на другите хора и съответно да регулират собствените си чувства, за да провокират съзнателно гняв у нас с поведението си. Когато едно малко дете се държи по начин, който ни разстройва, това често е защото очакванията на възрастните са твърде високи (например, в зависимост от техния темперамент, малките деца често не могат да чакат дълго търпеливо на масата в ресторант или на семейна вечеря) или искат да покажат с поведението си, че дадена нужда не е задоволена в достатъчна степен за тях. Те не могат да изразят вътрешното си състояние с думи, например, ако сме имали дълъг ден, детето вече е направило много още от сутринта – приготвило се е или е позволило да го подготвят за градина, по-късно е съдействало в градината, изчаквало си е реда, било е във вихъра на социална комуникация чрез спорове, компромиси, решаване на конфликти и след като бъде взето чува че, „трябва да пазарува с вас“. Ядосва се и се кара силно, защото не иска да пазарува. Но всъщност не става въпрос за пазаруването, а за факта, че не може да си позволи това, което искате в момента, защото има друга нужда, която най-накрая иска да бъде задоволена, като примерно да си отиде в къщи при познатата обстановка, където ще играе и разполага със собствените си играчки и не трябва да ги дели или да изчаква реда си и т.н. или просто да се сгушим и да си четем книжки.
Това е толкова неудобно
И ето го, крещящото дете по средата на магазина. Може дори да рита с крака от гняв. А на нас ни иде да потънем от срам и се чувстваме неудобно пред другите хора. Но детето не се държи по този начин, за да ни накара да се чувстваме неловко пред другите. Малкото дете се държи по този начин, защото не може да направи друго, поне засега не може да го изрази по друг начин, като деветгодишното, което ще мърмори през цялото време. При малкото дете точно сега, в ситуацията на гняв и нужда, то не може да мисли толкова рационално, колкото правят възрастните. Емоционалните области на мозъка са активни и засенчват мисленето. Недостижимо е, колкото и да апелираме да не се държите така, почти като: “В момента няма връзка с този номер”. Но най-вече: не се държи така, за да ни засрами, а защото не може да направи друго.
Детето ми просто не съдейства!
Всъщност детето се интересува от сътрудничество и участие в социалната група. Системата за привързаност работи по такъв начин, че детето търси защита и сигурност от тези, които полагат грижи за него и се адаптира на много места, за да им угоди. Децата сътрудничат в много области на ежедневието, но остават деца и не са възрастни. Очакванията често са твърде високи и в ситуацията ние гледаме само кое не е наред в момента, вместо да виждаме колко често детето е било действително кооперативно днес или като цяло. Всеки, който се окаже уловен в мисловния цикъл „Детето ми ме дразни, защото просто никога не прави това, което искам!“, трябва да се съсредоточи за известно време върху отделянето на специално внимание на сътрудничеството: Кога детето се включи или може би дори направи нещо за мен, в коя ситуация? Кога е проявило внимание, когато е било подканено или може би по собствено желание. Нашият възглед за сътрудничеството и положителното поведение на детето може да промени нашето възприятие.
И така, откъде идва мисленето, че малките деца искат да ни дразнят?
Малките деца не искат да ни дразнят с „лошото“ си поведение или да го показват пред другите. Те са малки деца, които все още се развиват. Логично е, те да реагират по начина, по който го правят, защото все още нямат много опит и знания, на които да се уповават в трудни ситуации, и точно тук се нуждаят от нашата подкрепа, точно в тези трудни за тях ситуации. Помощ, от която те постепенно се учат, в комбинация със собственото си съзряване, сами да прилагат и използват начините на саморегулация, които ние трябва да им покажем.
И така, остава въпросът: Защо интернализираме това убеждение и тълкувам всяко поведение на детето, което не отговаря на нашите представи, като досада и съзнателно действие срещу нас? Какъв образ на дете, всъщност се е оформил в нас и какви очаквания, които и днес ни натоварват толкова много? Или имаме история на конформистко и покорно детство и възпитание с малко познания за развитието на детето (детският мозък). Всичко това поражда очаквания към малките деца, които не се основават на техните способности и нужди и водят до негативно родителско поведение, което доказано вреди на децата повече, отколкото им дава добри и здрави инструменти за бъдещето.
Така че нека оставим тези вярвания зад себе си и съзнателно помислим при следващата трудна ситуация: „Още не знам какво иска, но моето малко дете не иска да ме дразни в момента“. Не го приемайте лично, така както светът не се върти около нашето дете, така и неговото поведение не е винаги насочено срещу нас.