В началото на тази статия може ли да ви поканя на малко размисъл?
Помислете за детството и младостта си. Помислете за най-близките си хора: вашите родители, баби и дядовци или други хора, които са били важни за вас в даден момент от живота ви. Какви очаквания към вас трябваше да оправдавате и за кого? Кои от тях успяхте да изпълните и кои не? Кои от тях все още се опитвате да съпоставите и днес? Какъв/каква трябваше да станеш, какво трябваше да направиш, за да получиш любов и одобрение? И как това те оформи?
Докато се занимавате с тези преживявания, може да откриете, че те са имали и все още имат голямо влияние върху вашето самочувствие.
Самочувствие?
През 1965 г. социалният психолог Морис Розенберг дефинира самочувствието, като отношение и оценка, която имаме за себе си. Според неговата дефиниция човек с високо самочувствие се чувства „достатъчно добър“; вярва, че е ценен, като личност и може да приеме себе си със своите положителни и отрицателни страни – без да се възприема, като нещо специално или да очаква, че другите му се възхищават.
Връзките, които имаме с другите, са решаващи за развитието на нашето самочувствие. Когато се чувстваме обичани, сигурни, видяни и приети, нашето самочувствие расте. Ако се чувстваме отхвърлени или критикувани, ако някой ни се подиграва или показва презрение, тогава самочувствието ни страда.
Самочувствието ни може не само да бъде високо или ниско, но може да бъде повече или по-малко обвързано с условията.
Условното самочувствие се развива, когато децата и младите хора приемат, че трябва да бъдат или да се държат по определен начин, за да бъдат оценени и обичани. Например, едно дете може да изпита:
- Обичат ме, когато се представям добре, получавам добри оценки и постигам спортни успехи.
- Аз съм обичан само ако съм добър и се подчинявам на родителите си.
- За да ме приемат родителите ми, трябва да следвам религиозните вярвания или традиции на семейството си.
- За да не загубя любов и одобрение, трябва да се грижа винаги да бъда стройна, красива и представителна.
- Любовта трябва да бъде спечелена, като бъдете изключително полезни и се жертвате за другите.
Разбира се, всички смятаме, че е хубаво, когато постигаме успех, изглеждаме добре или можем да помогнем на други хора, но ако и реагираме несигурно, когато не го постигнем е вече проблем.
Става проблематично:
- когато самочувствието е толкова тясно обвързано с определени условия, че децата, младите хора и възрастните изпадат в истинска криза, ако не са в състояние да изпълнят тези условия
- когато се етикетират като неуспели, когато получат лоша оценка и всеки изпит чувстват, като въпрос на живот и смърт
- когато се чувстват виновни, че са отхвърлили молба или са отстояли нуждите си
- когато виждат себе си като зли грешници, защото са се отдали на „мръсни мисли“ или не са постъпили както трябва
- когато вече не могат да се грижат за друг човек и поради това се чувстват безполезни или ненужни
- когато се страхуват, че приятелите им вече няма да ги харесват или никога няма да намерят партньор, ако качат килограм или два
Как очакванията замъгляват представата за собствените ни децата
Бъдете честни: всички имаме определени образи и очаквания в главите си, искаме децата ни да показват определени характеристики, интереси или ценности и може също да реагираме разочаровани, ако децата ни не са такива, каквито си ги представяме. Може да искаме детето ни да бъде по-социално и съпричастно и да се дразним, когато се отказва лесно или е доминираща личност и обича да спори с другите. Понякога нашите желания блокират погледа ни към детето. Някъде прочетох следното изречение „Мога ли все още да те виждам такъв, какъвто си, или очакванията ми вече определят как те виждам?“, което ми се струва много точно, по отношение на нашите деца.
„Недостатъчно добър“ често ни съпътства през остатъка от дните ни
В разговор с родители и специалисти отново и отново забелязвам, че усещането за недостатъчност е съпътствало изненадващо много хора от детството.
Те ясно чувстват, че са твърде шумни, прекалено срамежливи, твърде изтощителни, твърде чувствителни, твърде мързеливи, твърде амбициозни, твърде неспортсменски, твърде дебели или твърде… за своите родители, учители, но и за връстниците си. Някои са изпитали, че трябва да бъдат нещо специално за родителите си: най-добрият ученик, най-добрият спортист – и само така имат чувството, че привличат вниманието на родителите си, а именно, когато се открояват от тълпата. Някои не се чувстват приети, защото не се вписват в половия стереотип, не отговарят на обичайния модел за подражание на „истинско момче“ или „истинско момиче“ или характерът им болезнено прилича на бившия партньор (другия родител, най-често при раздяла), който техните майка или баща демонизирани. Някои са чували доста често, че родителите им са жертвали живота си за тях (вменяване на вина) и т.н..
Защо понякога ни е толкова трудно да обичаме безусловно?
Независимото от условия самочувствие премахва натиска, винаги да трябва да правиш нещо или да се съобразяваш с очакванията на другите, за да бъдеш обичан!
Заражда се, когато на децата и младите хора им се дава отново и отново чувството от обгрижващите ги хора, че са обичани и приемани, дори ако не отговарят на техните представи.
Може би сте от родителите, на които не винаги им е лесно да приемете детето си такова, каквото е в ежедневието? Може би понякога се дразните от детето си или от вас самите как не можете да скриете разочарованието си или гордостта си, когато детето ви отговаря или дори надмине вашите (несъзнателни) очаквания?
Въпреки че изискването да обичате детето си безусловно се среща в много съвременни ръководства за родители, то е „сравнително ново“ за нас родителите (прокарва си път още през миналия век, но в научните среди).
Полезно е да запомните, че тази концепция идва от психотерапията. За първи път е описан от хуманистичния терапевт Карл Роджърс, основателят на когнитивната психотерапия. Той предполага, че хората могат да се научат да приемат себе си и да интегрират трудни преживявания, ако са придружени от съпричастен, автентичен и оценяващ психотерапевт. Задачата, на който е да слуша без предразсъдъци.
Разбира се, това е много по-лесно в професионална терапевтична среда, отколкото в близки, лични отношения. Колкото по-близки са отношенията с партньора или детето ни, толкова повече тяхното поведение влияе на собствения ни живот и колкото по-силни се чувстваме емоционално свързани с някого, толкова по-трудно става да проявяваме безусловна любов.
За разлика от неутралния терапевт, ние имаме надежди и желания за нашите деца. Искаме най-доброто за тях и им даваме възможност да живеят щастлив живот. В зависимост от това как сме отгледани, ние имаме много фиксирани вярвания за това, какво е необходимо и какви качества ни позволяват да правим това. Нашите аларми звънят съответно бързо, когато децата се отклонят от уж „правилния“ път: някои родители се идентифицират толкова силно с успеха на децата си в училище, че имат безсънни нощи преди изпити; други изпадат в паника, когато детето се държи „асоциално“ понякога или се страхуват за спасението на детето, ако се откъсне от определени ценности и религиозни или политически вярвания.
Безусловната любов е подарък
Когато родителите осъзнаят, че безусловната любов е важна, понякога я поставят като абсолютно изискване: Винаги трябва да приемате и обичате детето си безусловно!
От това си правят извода, че никога не трябва да реагират ядосани или разочаровани, че мъмренето е забранено и дори трябва да се чувстват виновни, а ако е похвалил детето си – в крайна сметка това не е ли също форма на манипулация?
Безусловната любов изведнъж се превръща в сложен набор от правила, на които трябва упорито да се подчинявате, за да не бъдете лоша майка или баща.
Без да го осъзнавате, пак попадате в капана на условната признателност: „Като майка или баща съм обичан само ако правя всичко както трябва, не показвам никакви „отрицателни“ чувства към детето си и не го „манипулирам“ по някакъв начин „.
Ако искаме да дадем на децата си безусловна любов ще помогне, ако започнем от себе си и подхождаме един към друг с приемащо и прощаващо отношение.
Трябва да сме наясно с това: „Аз също мога да правя грешки, да реагирам неподходящо от време на време, да изпитвам чувства, които не винаги ми се струват педагогически правилни – и все пак да бъда любяща майка, любящ баща“.
Вместо да се омаловажаваме или да потъваме във вина, можем да поемаме отговорност за чувствата си. Можем да направим това по-добре, ако сме честни със себе си и поставяме под въпрос образите, желанията и нуждите зад нашите реакции.
Можем да бъдем автентични
Да си автентичен означава да си истински, неподправен, истински. Всички ние, хората, сме съставени от много аспекти, от много чувства и нужди. Животът ни се характеризира с това, че живеем толкова цветно, че има възходи и падения, че се смеем и плачем, че сме щастливи и тъжни и ядосани. Можем да изпитаме цялата гама от чувства и точно това е животът. Това е автентично. Ние сме просто хора, които са щастливи, които могат да бъдат тъжни, които са ядосани или щастливи. Защото децата нямат нужда от родители, които само се усмихват и не показват никакви други емоции. Децата опознават живота от нас във всичките му цветове. И те също се учат от нас как да се справят с голямо разнообразие от чувства: виждат как отново се успокояваме, забелязват когато ни дразни нещо и как реагираме и какво правим, когато сме бурни и щастливи. Когато показваме всички чувства, които възприемаме, ние сме автентични, ние сме истински. А децата имат нужда от истински родители. Но се справяйте със събитията по уравновесен начин!
Разбира се, да бъдеш истински също има своите граници: ако не сме се научили да се справяме правилно с гнева си, децата не могат да научат нищо положително от нас. Да бъдеш автентичен не означава просто да се поддадеш на чувството и да беснееш срещу детето. Автентично е да имаш и изразяваш чувството – но в рамка, както правят възрастните, без да нараняваш други хора (физически или психически). Ние сме автентични дори когато вървим по пътя си по нежен начин. И това повдига един много важен момент: Всички родители могат да бъдат автентични по различен начин. Може би някои са по-силни, други по-тихи. Някои са екстроверти, други интроверти. Всяко дете не само е различно, но и ние, родителите сме различни. Само защото някой е различен, реагира различно, не го прави по-малко автентичен, по-малко реален. Той просто е различен човек.
Автентичните, спонтанни родители, които понякога правят грешки, са това, което децата всъщност искат. Родители от плът и кръв със собствени интереси и ценности. Защото само ако ние, като родители се справяме добре и се чувстваме комфортно в живота си, децата ни също ще се справят добре.
Обичай и ще бъдеш обичан!
Не мога да ви дам ключ към детето, защото тази ключалка само вие може да разгадаете. Аз давам само въпроси, а отговорите ги търсим НИЕ!
Ще се радвам на всеки коментар, въпрос или отговор за обратна връзка!
https://www.frontiersin.org/articles/10.3389/fpsyg.2019.01992/full
https://akademie-fuer-persoenlichkeitsentwicklung.de/carl-rogers/
https://www.socialnet.de/lexikon/Rogers-Carl