Терминът „предизвикателна фаза“ не е подходящ за тази фазата, в която малките деца се стремят да намерят своята ефикасност сами, да правят все повече неща сами и в същото време все още да имат трудности с контрола на импулсите и справянето със собствените си чувствата. Защото това, което правят децата, не е инат, не е борба за власт, а нужда от автономия.
Автономия!?
Те не се бунтуват, за да се бунтуват, а за да разширят компетентността си, да учат и да се развиват, за да израстват все повече и повече в живота и неговите задачи. Ето защо често говорим за „фаза на автономия“, защото децата се научават да правят нещата сами и искат да ги правят сами. А също и по отношение на техния емоционален свят, те тръгват по пътя към постепенно изпробване на саморегулация и прилагане на модели, научени от нас. Независимо от това, думата „фаза на автономия“ не е съвсем подходяща за момента. Защото да го правиш сам и самоефективността не са ограничени до една фаза, а са важни за цялостното развитие на човека, още от самото начало. Концепцията за автономия понякога таи мисълта, че децата са фокусирани само върху собствения си напредък и може би са малките егоистични тирани, като някои хора ги описват. Но става дума не само за независимост, но и за принадлежност и безусловната защитна функция на привързаността.
Да се научим да се разбираме в обществото
Стремежът да развие собствените си умения със сигурност е преплетен с това да стане независимо и да може да се грижи за себе си. Децата обаче не са и няма да станат малки самотници, а трябва да се разглеждат в социалния контекст както сега, така и в бъдеще. Те не само се учат за себе си, но и за да живеят заедно с другите: със семейството си, в по-широката си социална мрежа, в нашето общество. Те се научават да развиват допълнително своите умения за сътрудничество и да поемат собствените си задачи, за да бъдат част, но и да подкрепят своята социална среда.
Виждаме всеки ден в нашите деца, че искат да помагат и подкрепят, дори ако ние, възрастните, не разпознаваме тази помощ като такава, защото тя все още е в начален стадий: детето, което иска да помогне при приготвянето на храната и да нареже нещо малко или иска да разбърква. Детето, което иска да изсипе от плика с брашно в купата и пропуска половината, защото координацията око-ръка и фините двигателни умения все още не са достатъчно развити. Има много дейности, които децата ни правят всеки ден, с които ни показват, че всъщност са на път към сътрудничество.
Конфликти в сътрудничеството: Това също е учене
В едно общество нашите деца са част от група със своите действия и дейности, но и със своята природа. Чувството за принадлежност също се развива постепенно и е важно децата да бъдат част от група и да чувстват, че са част от нея. И напротив: изключването е не само емоционално болезнено за децата, но понякога дори се преживява, като истинско чувство на болка и кара децата да плачат. И тук децата се учат чрез социално взаимодействие: какво е добре в групата, какво не? Как да се движа в група, какви ценности се предават? И също така: Какво е различното в различните групи? Защо деца приемат, ако ги наречем „прцко“, но възрастните реагират различно? Малките деца също се учат на социално взаимодействие.
Американският автор Алфи Кон* пише: „Понякога предположението, че децата искат да ни изпитат, дори се използва, като причина да ги накажем. Моето подозрение обаче е, че децата може да се опитват да изпробват нещо съвсем друго чрез лошото си поведение – а именно безусловността на нашата любов. Те може да се държат по неприемлив начин, за да видят дали ще спрем да ги приемаме.” Ако свържем това с понякога трудни ситуации с малки деца, виждаме: децата се нуждаят от чувството за принадлежност. Специално малките деца все още зависят от защитата, която системата за привързаност обещава и не искат да ни ядосват или дразнят, а искат да бъдат част от нас и да са сигурни, че са защитени и обгрижвани.
Ако те се държат по начин, който ни кара да мислим, че ни провокират, можем също да се запитаме: Какво всъщност стои зад това? С какъв проблем в отношенията се занимава моето дете в момента? Следователно отговорът на очевидна провокация е потвърждение, че детето продължава да бъде обичано. Разбира се, все още можем да сигнализираме, че това поведение не е приемливо и не ни харесва, но ние сме заедно и се обичаме.
Пример за това: Детето хвърля неща от рафта на пода привидно на случаен принцип. Питаме се: Какъв е смисълът от това? Тук детето не усвоява никакви умения или напротив, ако проследим Пиаже и неговата “Схема”. Но може би търсят връзка: може би не се чувстват видяни или разбрани, отегчени са. Класически бихме могли да отговорим със “Спри, спри ти казвам.” Детето може да спре, защото се страхува или тонът ни му е направил впечатление. Първоначалната тема на детето обаче не се взема предвид и има голяма вероятност то скоро да покаже подобно или различно поведение, което ни смущава. Но можем алтернативно да кажем: „Сега събори всички неща. Това ме дразни, защото нещата трябва да се подредят отново и се страхувам, че нещо ще се счупи. Защо го направи? Ядосан ли си?“ Обясняваме как се справяме, защо ситуацията не е наред за нас и какво означава това за нас и в същото време показваме на детето с нашия въпрос, че то е важно за нас и че ни е грижа как се чувства. Можем да предадем: Това, което току-що се случи, не е наред, но това не променя факта, че те обичам. Децата не се учат от това как да се държат „правилно” в обществото, защото в противен случай очакват да оттеглим любовта си, но се научават на подходящото социално поведение чрез примерно поведение от нас, възрастните, и необходимостта от участие и сътрудничество, която произтича от тях самите.
Опитайте: Вижте мотивите зад действието
Можем да улесним ежедневието си с малки деца, ако изследваме истинските мотиви зад техните действия и ги вземем предвид в нашите действия. Така че, ако детето прави нещо, което ни притеснява, което ни разстройва, което ни отваря повече работим, можем да се запитаме: прави ли го, за да научи нещо? Иска ли просто да развие умение, дали просто се учи на фини или груби двигателни умения? Дали това е просто учене на социално поведение? И ако не можем да намерим отговор, все пак можем да се запитаме: всъщност има ли връзката поведението на детето с ниско емоционално обвързване с нас в момента, иска ли детето да бъде видяно и има ли нужда от уверение, че го обичаме и продължаваме да да го защитавам и да се грижим за него? Ежедневието ни с малките деца се улеснява, ако не мислим винаги най-лошото за децата си, ако не мислим, че те искат да ни дразнят, манипулират или предизвикат. Но когато мислим, че това са малки личности, които просто се учат, движат се в света и правят всичко, което правят, защото искат да намерят своята принадлежност. Тази мисъл може да ни бъде, като пътеводна звезда за трудни и не толкова трудни моменти.
Извори:
- Juul, J. (2020): Dein selbstbestimmtes Kind: Unterstützung für Eltern, deren Kinder früh nach Autonomie streben
- Kohn, A. (2006): Unconditional Parenting: Moving from Rewards and Punishments to Love and Reason
- Senckel, B. (2015): Wie Kinder sich die Welt erschließen. Persönlichkeitsentwicklung und Bildung im Kindergartenalter.