Децата имат чувство за време, но едно по-различно чувство от възрастните
Търпението със сигурност не ми е силната страна, но да наблюдавам децата си по време на разходка, как проследяват всяка земна твар, упорито се опитват да вървят назад или да изкатерят всяка стена или възвишение, е нещо много хубаво.
Моят план: Днес в 15:30 ч. среща за игра с Ния. Преди това да купя сладкиш от пекарната за кафето с майката на Ния. По-късно, когато се прибираме към вкъщи да минем през магазина. Утре съм на семинар целия ден. Дано няма задръстване на връщане, защото детегледачката трябва да си тръгне в 19:30 ч., а и да мина през банката и да изтегля пари.
Мнението на Михи за всичко това е друго: Сложи си шапката, че Ния ни чака? “Аз още не съм си свършил замъка” (който строи от три дена и разбира се, че днес трябва да довърши). На стълбите пред пекарната се натъкваме на буболечка. Защо трябва да влизам в пекарната, като мога да си седя на стълбите и да наблюдавам буболечката? О не, до магазина не ми се ходи, искам в къщи. Или защо не остана пред рафтовете със сладки (Михи седи пред щанда за сирене и кашкавал, така че винаги имаме в излишък и от двата продукта), докато не попадне някое или друго пакетче в количката. Утре трябва да закуся бързо без да се мотая, защото мама трябва да излезе рано от вкъщи? Утре? Кое утре?
Какво е време? Времето стрелка напред ли е, по която плануваме и се движим напред? Зависи от това, дали си на 35 или на 3,5
Когато ние възрастните правим много неща в мислите си, плануваме вече следващата ни среща или задължение. Децата нямат срещи и задължения, не работят с часове. За тях е важно, какво се случва сега. След десет минути, довечера, утре, вдругиден – всичко това е далече в бъдещето.
Работата е там, че децата не са съвсем без мярка за времето. Според психо-социалното развитие, още след третия месец бебетата, започват да следват един вид вътрешен часовник, ако имат структурирано ежедневие и често повтарящи се действия. При познати повторения могат да отгатнат, какво следва: мама си повдига тениската – време е за ядене, тати ме слага на повивалника – получавам тубичката с крем. Кърмачетата развиват мярка на очакване във времето, като се позовават на опитът си, а този опит има общо с времеви процеси. Когато това се случва, тогава следва това… след това действие, следва следващото. Времето играе роля и в живота на нашите деца, но това се случва, чрез познати ритуали или надеждни и повтарящи се процеси.
Няма нищо общо с бързането
Михай Чиксентмихай, американски психолог и изследовател на състоянието на щастие, характеризира понятието „flow“ – поток. Това е прекрасното състояние, в което ние сме в едно, с това което правим. Състоянието на потока може да се счита за оптималното състояние на вътрешната мотивация, при което човек е изцяло въвлечен в това, което прави. Тъй като възрастните често правят няколко неща наведнъж, попадат и много рядко в състоянието на „потока“. Плануване на срещи за игри, пазаруване и готвене, конференцията утре и преговаряне мислено на темите за нея. Мултитаскингът е природния враг на „потока“. Ние плануваме, бързаме, тичаме по различни срещи и запазени часове и това което изпускаме е интензивния момент. Днес и сега, това е жизнената среда на нашите деца: Те са родени с дарбaта да бъдат в „потока“.
Буболечката на стълбите на пекарната. Локвата по пътя за градината. Повече не им трябва. Аз виждам, как лази буболечката, това съм аз. Мокря и се калям в локвата, това съм аз. Наблюдавам дъждовните капки по прозореца, това съм аз… и точно тогава ме вика мама. Или тати. Или госпожата в градината. Измий си зъбите! Ядене! Ще рисуваме! И в този секунда идва края на чудесния момент Аз-съм-изцяло-при-себе-си. Забързани възрастни и деца в модус на забавен кадър са някак несъвместими.
Или се заблуждаваме?
Понякога се отнася само за пет или седем минути. Толкова минути им трябва на тригодишните да приберат локомотива в депото, където ще ги чака до следобед, за да се върнат от градината и си продължат играта. Седем минути. Имаме ли ги тези минути?
Възрастните не могат да се съобразяват непрекъснато с ритъма на децата си. Няма как. Ежедневието ни не го позволява. Освен това малките чуденца трябва в един момент да прозрат, че светът не се върти около тях. Но цялото това бързане и втурване от ангажимент към ангажимент – трябва ли винаги да е така?
Детето е в своя вигвам и напълно подвластно на потока. Ние сме решили да пазаруваме. Имаме две възможности: Вземаме вожда от палатката и му слагаме обувките, против неговата воля. Улавяме го из под храстите в градинката до входа, където е забегнал в израз на протест. Всичко това продължава, еднакво дълго, колкото би ни коствало на спокойствие в кухнята да изпием няколко глътки от отдавна изстинало кафе, докато чакаме детето да се отегчи във вигвама.
Психоложката Елизабет Хърлок доказва в една от студиите си, в която изследва поведението на децата, че двегодишни деца са много по склонни да следват времеви срокове, когато ги свързват с позитивни преживявания. След като задраскам още три звездички на календара ще дойде рождения ми ден.
Децата отработват трудното, абстрактно нещо времето не само, чрез всекидневния ритъм – виждам гърдите на мама, гладът ми ще бъде задоволен – много често чрез позитивни преживявания. Нека просто смесим надеждност и очакване. Тогава бихме успели да изградим детското чувство за време в семейния живот с известна благонадеждност. Добре! Миличко, когато свършиш с играта си ще отидем до пекарната. Обещавам, че преди това няма да те карам да бързаш, а ти без протести да си обуеш обувките. И знаеш ли какво? Ако по-пътя забележиш буболечка ще се спрем да я погледаме, как пълзи.
Това със сигурност работи, но не винаги. А и не трябва. Децата не се нуждаят винаги от времето, което ние сме планували. Понякога се бавят повече, отколкото бихме искали. Но не е зле и ние да отпуснем повече време и да се научим на търпение с нашите деца, защото го правим за тях. За да ги научим на търпение, трябва да им покажем, че и ние имаме такова.