Или седемте чудеса в детското развитие!
От безпомощно, нежно новородено, до малко бързоного детенце: Невероятно е, какъв фантастичен скок в развитието си правят малките човечета през първата година и половина от живота си! Също толкова поразяващ е погледът в тяхната главичка. Нека да проследим седем необикновени чудеса – и какво знае науката за тях…
Чудо номер 1: още в родилното
Толкова много любов, толкова много сила
Раждането е приключило и малкото чудо е на този свят. Мъничко, червеничко и много сбръчкано останало да лежи между краката на родилката. Но какво е това? Изведнъж мъничето се помръдва и започва по малко да се приплъзва, бавно, но с определена цел – през корема на майка си и чак до гърдите. Един еволюционен трик на природата, осигуряващ оживяването в ранните времена на бебето, дори след тежко раждане, за да стигне само до млякото. Днес в много страни още със самото раждане, бебето се поставя на гърдите на майката или бащата още в родилното, за да се гушкат и опознават от самото начало. Само при мисълта, за тази невероятна сила за живот, с която се раждат тези нежни същества може да вдъхнови и нас родителите, че ще се справим с тази важна задача – отглеждането на дете. Ние не сме сами, още от самото начало, то ни помагат с невероятна сила.
Според много Консултанти по кърменето, не само новородените могат да стигнат до гърдата сами – тези интуитивни рефлекси за кърмене остават с месеци. Това означава, че дори шест или осем седмици след раждането, майките все още могат да положат малкото си по корем в горната част на тялото си, да се облегнат назад и да изчакат, за да видят какво ще се случи. Дори бебета, които преди това са имали сериозни затруднения с кърменето, изведнъж пълзят до гърдата и сучат перфектно, сякаш никога не са правили нищо друго.
Чудо номер 2: на масата
Да се научим да ядем, без стрес
Мъничето премлясква тихо, облизва устни, обръща главичка ту на едната, ту на другата страна. Така показват още съвсем мъничките бебета на родителите си, когато са гладни и искат мляко. Около шестият месец се случва нещо вълнуващо: Малкото човече се вълнува всеки път на коленете на мама, докато тя си намазва хлебче за закуска. По време на обяд отваря широко уста, като малка гладна птичка. Опитва се да хване нещо от масата – всичко това показва готовността на бебето да бъде захранено.
Според експертите в тази област, бебетата чувстват интуитивно, кога са готови за първите си експерименти в захранването. При някои това е още към края на 4-я и началото на 5-я месец, а при други чак към 8-я, но при по-голямата част от бебетата се случва някъде по-средата, затова и препоръката, да се започне около шестия месец. За да се случват нещата без стрес и ненужно напрежение е най-добре, когато се водим от самото бебе: Проявява ли интерес към храната? Може ли да се задържи седнало в рамките на едно хранене? Избутва ли храната с езика си навън или не? Тогава моментът за захранване е настъпил.
Чудо номер 3: чудото е в повторението
Ритуалите дават сигурност
След банята идва масаж, обличането на чувалчето, кърменето или шишето, а след това идва сънят: през първата година от своето раждане бебетата започват да добиват представа за светът около тях и как той функционира. Същевременно техният мозък е програмиран да квалифицира, като важни, повтарящи се действия и ситуации: Сигурността, която получават от повторението, води до успокоение. Затова бебето още към третият месец е в състояние за малко да прогнозира бъдещето. Когато забележи, че тати пуска водата във ваничката, то започва радостно да маха с ръчички, защото знае, че след малко ще е мокро. И когато мама сяда в креслото и започва да повдига тениската си, спира да плаче: Елементарно Уотсън, след малко ще получа мляко.
Тази способност помага в ежедневието, защото сигурността идва чрез надеждността и затвърждава връзката с родителите. Истината е, че малките бебета не могат да чакат, понеже им липсва чувството за време. Да разбере, какво означава, че ще тръгнем след пет минути, трябва първо да се научи, какво означава времето, а то е в състояние да го разбере, едва в училищна възраст. Преди това започват постепенно да придобиват чувство за време, чрез повтарящи се едни и същи действия и ситуации: “След като подредим масата ще ядем.” И всички такива ритуали им дават сигурност.
Чудо номер 4: недоверието е здравословно
Ти принадлежиш към мен
Това е мама, това е тати: най-любимите ми същества, бебетата могат да различават още с раждането си. Много ясно: те могат да различават техните гласове още от корема, техния мирис от момента на запознаването и допира на кожа в кожа и уханието на сладкото майчино мляко. Въпреки това малчовците са и отворени към „чуждите“ в обкръжението си: усмихват им се, флиртуват с тях и дори се оставят да бъдат гушкани. И тогава около 6-тия месец внезапно настъпва промяната: бебетата, започват да проявяват срамежливост и недоверие към другите. Не иска да два целувка на баба, дори се крие в мама, когато види приятелката на мама. Причината: мъничето прави една голяма крачка по пътя на развитието си, а именно – открива, кой принадлежи към неговия клан.
Според психолозите, които изследват психо-социалното развитие на детето, родителите са често изненадани, как тяхното слънчице изведнъж се превръща в едно малко скептично и недоверчиво човече. Същност, това на което ставаме свидетели е нова крачка в неговото развитие, а именно бебето започва да става предпазливо, което е добре за неговата собствена безопасност. От една страна е двигателно дотам развито, че самото то да се постави в опасност – примерно, като падне от дивана надолу с главата. Така че би било здравословно да проявява здравословно недоверие към новите ситуации в живота, затова и недоверието към другите е час от този предпазен механизъм. Сега то не се доверява сляпо на всеки, а започва да преценява, с кого вече е имало позитивни преживявания. Разбира се не само с родителите си, една студия в Камерун показва: „Бебетата, дори в тази фаза, могат да имат връзка с повече хора, които дори да не се числят, към семейното обкръжение – от решаващо значение е да се срещат постоянно и да имат позитивни преживявания един с друг. Това означава, че родителите могат да се уповават и на други хора за отглеждането на техните деца, без гузна съвест. В момента, в който мъниците приемат някого в своя тесен кръг ще почувстват и от него сигурност и закрила.“ (Д-р. Йорн Борке, Професор по Психология на развитието в детска възраст към Университет Магдебург-Стендал, Германия)
Чудо номер 5: на чудесата им трябва сила
Стъпил здраво на краката
Почти, като с невидим магнит, бебетата биват изтегляни нагоре в края на първата година от живота си. Изправяйки се на дивана, придържайки се за ръба на масата, бутайки стола насам и натам, те постепенно тестват силите си за първите свободни крачки. Но за да стигнат до тук са им нужни значителни умения: пазенето на равновесие, координация и на двете крачета и не на последно място да не изпускат целта от поглед. Преди всичко – сила, за да станат всеки път, когато паднат по дупе.
Ето как тази способност помага в ежедневието. Да се научиш да ходиш те прави силен и горд, какво чувство на въодушевление трябва да е, да направиш първите свободни стъпки и да го усетиш – мога правя го! Разбираемо е, че родителите чакат този момент с копнеж. И те също биха искали да спомогнат с първите крачки – например като водят детето си за ръце, където то всъщност с радост поставя единия крак пред другия. Този импулс е разбираем, но физиотерапевтите съветват, че за бебето е по-добре да се откажем от тази добронамерена помощ. Причината: Всяко бебе интуитивно преминава през всички важни предварителни етапи на ходене, преди всъщност да тръгне самостоятелно. Цялото завъртане, пълзене, издърпване и люлеене по мебелите тренират чувството за баланс и координация и укрепват мускулите за първите свободни стъпки. При приучаването тези важни етапи на развитие се пропускат или съкращават, което може да причини проблеми по-късно. Затова: по-скоро чакайте и се удивлявайте на чудото.
Чудо номер 6: чудесата са шумни
Знам какво искам
Първата истерика идва от нищото, някъде около първия рожден ден. Малкият просто си играеше мирно в пясъчника, сега е време да се приберем – и изведнъж въздухът се запали. Цялото дете не е нищо друго освен гняв. С ярко червено лице, стичащи се сълзи, то крещи и отчаяно рита, сякаш току-що се е наранило. Хората гледат. Пулсът се увеличава. Родителски провал? Не: незаменима част от развитието на собствената личност! Ето как тази способност помага в ежедневието: Сега децата се учат как да се справят с впечатляващи чувства.
И тук се намесваме ние, родителите: ако се караме или игнорираме децата си сега, ние ги оставяме сами със стреса. От друга страна, ако придружаваме децата си през тяхната тъга, тяхното отчаяние и техния гняв, те могат да се научат да се справят с тези внушителни чувства. Така че не става въпрос за прекратяване на истериката възможно най-бързо. Вместо това, позволете на децата да бъдат ядосани понякога и все пак останете приятелски настроени и достъпни. Ако родителите назоват силните чувства и покажат на детето си стратегии за релаксация, то постепенно се научава да регулира собствените си емоции. Справете се с тези големи чувства заедно.
През това време повечето деца се разпознават в огледалото – и започват първите истерии. Малките знаят, че хората имат намерения, но все още не осъзнават, че не винаги съвпадат с техните. Защото им липсват аналитични умения и самоконтрол. Те не могат да сдържат гнева си, когато мама или татко осуетят това, което смятат за брилянтен план, като например да се качат на стол, за да достигнат до бонбоните на рафта.
Още като бебета са научили, че когато плачат, нуждите им са задоволени. Което също е добре. Но когато пораснат, те трябва да намерят други стратегии. За мнозина е много трудно. Ако след това плачат от неудовлетвореност и гняв, родителите често реагират негативно. Това ескалира ситуацията и в крайна сметка се получава истерика, според Сабина Пауен (професор по Био-психология на детското развитието към университета в Хайделберг, Германия). От години тя проучва дали начинът, по който родителите се справят с предизвикателните деца, влияе върху развитието на техния самоконтрол и аналитични умения. Пауен е сигурна, че реакциите на околната среда играят важна роля. Те могат да бъдат причина децата да се противопоставят по много различен начин: докато някои родители почти се отчайват, други се притесняват от очевидната липса на неподчинение.
Чудо номер 7: чудото е тихо и толкова красиво
Сърцето ми бие в твоя ритъм
Съпричастност: Бебетата могат да правят това от раждането си. Ето защо те често плачат, когато плаче друго дете. Те се заразяват толкова лесно от радостта, тъгата или безпокойството на родителите си. Децата откриват едва когато са на около 18 месеца, че човекът, с когото разговарят, може да се чувства много различно от тях. Типичен пример: Докато ядете заедно, разбира, че не харесва броколи, но тати ги харесвате – и тогава то му ги дава. Ако, от друга страна, раздавате бисквитки, които всички харесват, уверете се, че всеки ще получи част от тях. Това показва, че те са развили способността да променят гледната точка: могат да видят света през очите на друг човек. Невероятно сложна и важна стъпка в развитието, което полага основата за развитието на вниманието и състраданието, но и на първото чувство за морал. Резултатът: Децата вече могат да изпитват вина и срам, но също и гордост и радост от това, че са направили нещо добре и правилно – в зависимост от това как ние родителите реагираме на това. Но това не значи, че могат да го прилагат във всяка ситуация, затова се изисква време и търпение.
Ето как тази способност помага в ежедневието: Разбирането засилва емпатията – в един момент те са толкова внимателни и разбиращи, а в следващия удрят друго дете по главата, защото им е взело лопатката. Как се съчетава едното с другото? Ами, само защото малките деца правят първите си стъпки към развиване на емпатия на тази възраст, не означава, че ще могат да използват новите си умения във всяка ситуация. Напротив: всеки път, когато успеят да възприемат гледната точка на другия, това е малък шедьовър. Съвсем нормално е през втората година от живота си, малките деца да следват спонтанните си импулси. И ако искат лопатката, значи искат лопатката! Порицанието сега е напълно контрапродуктивно: стресът кара всяко състрадание да изчезне. Много по-полезно е да проявите разбиране към детския импулс, но и да защитите удареното дете. Така че и двете деца да усвоят, че понякога искаме различни неща. Но не трябва да се нараняваме един друг.
Източници:
- H Keller, B Lamm, M Abels, R Yovsi, J Borke, H Jensen, Z Papaligoura,Journal of cross-cultural psychology 37 (2), 155-172
- Pauen, S. (2011). Vom Säugling zum Kleinkind. Entwicklungstagebuch zur Begleitung in den frühen Jahren. Spektrum/Springer Verlag.