Родителството понякога ни тласка до предела на нашите възможности. Отново и отново. А понякога дори ние сами не го разбираме: чудите ли се защо понякога крещенето/тръшкането на детето в някои дни ни прави вътрешно толкова агресивни? Или защо “егоистичното” поведение на нашето три-/четиригодишно дете ни разстройва безкрайно, въпреки че знаем, че е напълно нормално за развитието му?
А забелязали ли сте, че в определени ситуации просто реагираме като роботи, програмирани от някой друг? Нагрубяване, крясъци, блъскане на врати, бягане от стаята. И това въпреки факта, че всъщност искаме точно обратното: да придружаваме детето си по спокоен, любящ и съпричастен начин. Без да крещим.
Разбира се, често просто от нас говори стреса на ежедневието: липса на сън, психическо натоварване, липса на подкрепа, неподходящото ежедневие на днешното семейство с тоновете отговорност, която се стоварва на плещите ни. Ден след ден.
А всички знаем, че когато сме под стрес, търпението и съпричастността ни просто се изключват. Търпението, логичната мисъл и всички заявки за позитивно отглеждане на детето се изпаряват.
Но ако погледнем по-отблизо нашите силни реакции, ще видим, че техният произход е закодиран в самите нас.
За болезнените точки, червените алармени бутони и какво ги задейства
Всеки от нас ги има. И заради тях понякога реагираме много бурно в моменти на стрес.
Да, нещо ни задейства. Но как точно става това?
Искаме да отгледаме децата си без крясъци: В началото са тригарите!
Ако искаме да отгледаме децата си без да крещим, първо трябва да разгледаме по-отблизо тези болезнени точки и въпроса за отключващите ги фактори. Да разберем: Защо откачам толкова много? Защото това е единственият начин да го променим.
Тук ще се опитам да дам малко основни познания, които да ни помогнат да разберем по-добре чувствата и поведението си. Някои много полезни основи на психологията – но лесни за разбиране и без много технически език, всичко това през погледа на един социален педагог.
Тези основи могат да ни помогнат да разпознаем по-лесно нашите тригери и да се справим с тях внимателно. Защото самонаблюдението е първата важна стъпка към едно ежедневие с детето, където “да изпусна нервите си” се случва, но целта ни е с времето да става все по-рядко. Това извежда нашето родителство на по-съзнателно и спокойно ниво – и ни доближава много по-близо до целта, а именно да изживеем едно родителство без да крещим.
В тази статия ще се опитам да обясня:
защо всички носим емоционална раница на раменете си
защо в някои моменти реагираме твърде бурно на дреболии, сякаш нещо в нас неконтролируемо се задейства и сами ставаме отново деца
типични реакции и защо не винаги веднага разпознаваме, че сме задействали тригери
и как можем да се държим в моментите, когато детето ни е с пръст на един от нашите червени бутони
Само осъзнаването носи промяна, но това не е спринт, а маратон.
Какво представляват тригерите?
Думата „тригер“ * означава спусък, но в психологията терминът се използва за обозначаване на външен или вътрешен стимул, който може да предизвика определена реакция при човека. Този стимул обикновено е свързан с определени ситуации, поведение, преживявания или неща, на които реагираме. Емоционално и (или) физически.
За да разберем какво представляват тригерите и как работят, нека първо да разгледаме емоционалната раница, която всички носим със себе си.
Всеки от нас е преживявал силно емоционално натоварващи ситуации в хода на живота си – най-вече в ранна детска възраст. За жалост бих казала, че много малко от нас са се научили как да се справят със собствените си чувства по изключително здравословен начин. Не е необичайно точно в детството си да сме интернализирали нуждата да потискаме негативни чувства като гняв, болка, тъга, разочарование или страх.
Нека помислим над изречения като:
„Нищо лошо не е станало, всичко е наред! Не болеше чак толкова.“ (отричане или омаловажаване на чувствата)
„Не се дръж така! Стига си се инатил!“ (отхвърляне на чувствата)
„Няма нищо страшно.“ (обезсилване на чувствата)
„Всичко е наред! Спри да плачеш… Я, виж, катерица!” (разсейване от чувствата)
Това са само няколко примера за това как ние възрастните не приемаме или субективно валидираме чувствата на децата и им даваме следните съобщения:
Не можете да се доверите на собствените си чувства.
Негативните чувства не са добре дошли.
Чувствата са заплашителни и стресиращи.
Отрицателните емоции трябва да се избягват или бързо да се елиминират.
Нека да вдигнат ръка тези от нас, които са чували тези или подобни изречения от нашите родители, баби и дядовци, възпитатели или учители (често само с доброто намерение да ни успокоят).
Така сме се научили да потискаме неприятните чувства. Да не ги приемаме. Да ги отблъскваме. Да ги преглъщаш. Да ги крием.
А сега да вдигнат ръка тези от нас, на които тези изречения са им често в главата, на езика или дори им се изплъзват в определени ситуации. От къде идва това, въпреки, че сме си обещали да не го правим, чели сме и сме разбрали умните книги. Откъде ли!?⬇️
Какво се случва с чувствата, които не ни е било позволено или не сме могли да изразим? Те не изчезват просто така. Не. Те остават. И ги носим със себе си. Непреработени и капсуловани. В нашата емоционална раница. От тук!⬆️
Сега може би можем да си представим, защо бремето на плещите ни понякога е доста тежко и защо негативните чувства неволно избликват от нас от време на време.
Научили сме се да не допускаме негативни чувства
Отричането, потискането и отвличането на внимание от негативните чувства са така наречените защитни реакции, които много от нас са научили в детството. Ние сме ги възприели, за да се адаптираме към желанията на нашите обгрижващи ни личности (да бъдем добри, добре възпитани или смели) или може би, за да се предпазим като деца от емоционално претоварване и вреден стрес.
И тъй като често сме били оставяни сами (като бебета да се успокоим сами или по-късно да отидем сами в стаята си, за да се успокоим) да се справяме с чувствата си, ние сме се научили да ги отблъскваме, за да не се налага да ги изпитваме.
Почти всеки от нас е преживявал ситуации, които са били емоционално завладяващи в даден момент от живота му – независимо дали като дете или в живота ни на възрастни. Тогава говорим за травма:
„[Травмата е] „психическо нараняване“ (…), което може да възникне, когато психологическите защитни механизми са претоварени от травматизиращо преживяване.“
Германско дружество по психотравматология (Deutsche Gesellschaft für Psychotraumatologie)
Тук вече предусещам скептицизма на някой от вас, често родители ми казват, че не са имали травмиращо детство – без физическо и психическо насилие. Въпреки това не само сериозни събития като актове на насилие, военни преживявания или сериозни инциденти имат травматичен ефект, които дотолкова да ни шокират, че да създадат травма у нас. Не. Травмата възниква за много от нас и в резултат на преживявания от ранна детска възраст. Когато в дългосрочен план поведението на собствените ни родители се преживява като непредвидимо, взискателно или заплашително и оставя следи в душите ни.
Такива така наречени травми на развитието могат да възникнат, например, когато:
многократно сме били оставяни сами да плачем като бебета
били сме наказани с отнемане на любов при нежелано поведение
били сме предпазвани прекалено много и не ни е давана никаква свобода
психични заболявания при единия от родителите, което е направило невъзможно засегнатия родител да осигури подходяща (емоционална) грижа за детето
нашите родители не са показали съчувствие към нас
изразяването на нашите чувства е било посрещано с грубост
или постоянните спорове или дори насилието между родителите са причинили продължителен стрес в родителския дом
Има някои експерти, които смятат, че всеки от нас е претърпял травма в развитието. Това не означава автоматично, че имаме „психологично разстройство“, което ни съпровожда през целия ни живот, а просто че носим определени рани в себе си.
В много случаи имаме малък или никакъв съзнателен спомен за конкретни преживявания. Повечето от тях се съхраняват в подсъзнанието. Под формата на чувства.
Така че нашата емоционална раница съдържа непреработени чувства, повечето от които са много стари. Може да има и няколко потиснати чувства от ситуации от последните няколко месеца или години.
В тази раница се събират наранявания, болка, гняв, тъга, разочарование, чувство на безсилие или безпомощност и страх. Дори да си помислите: „Хей, всичко е пак наред.“ Или: „Не беше чак толкова лошо“ тези непреработени чувства си остават там в раницата.
И тук стигаме до тригерите
Тригерите са определени стимули в настоящето, които отварят емоционалната ни раница. Те предизвикват силни чувства и реакции, понякога неадекватни на текущата ситуация (погледнати отстрани), които идват от подсъзнанието и нямат много общо с реалната ситуация.
Така се получава, когато избухнем за нещо маловажно и например изведнъж се развикаме на шофьора пред нас, защото не е подал сигнал. Или започнем да плачем в ситуация, която обикновено не би ни разплакала.
Защото чувствата обикновено са свързани с фрагменти от спомени. И така може да се случи шум, миризма, поведение или дори ситуация да ни задейства и да позволи на потиснатите чувства да избухнат неконтролируемо.
Какво точно се случва, когато сме задействани?
Когато сме задействани, означава, че нещо се е случило (били сме стимулирани). Тази случка/ситуация оценяваме и интерпретираме по такъв начин, че нашата вътрешна алармена система се активира.
Натискат се червени бутони и нашата древна, жизненоважна алармена система стартира. Системата, която ни е спасявала от смъртта в лапите на саблезъбия тигър през каменната ера. В тези моменти сме готови да се бием, да бягаме или да замръзнем.
Това състояние е далеч от разума и самоконтрола. В такива моменти не разумът ни поема контрола над реакцията ни, а алармената ни система която определя този момент като опасност. Губим контрол и действаме като дистанционно управлявани. Тогава не сме в състояние да мислим комплексно – защото става въпрос за оцеляване.
За съжаление, едва по-късно разбираме, че сме реагирали точно така както не искаме (като в пълен боен режим).
Как нашето детство влияе върху емоционалния ни свят днес
Тъй като много от нашите непреработени чувства идват от детството, нашата емоционална раница тенденциозно се отваря веднага щом станем родители. Защото много ситуации с децата ни засягат фрагменти от спомените ни като деца и емоционално ни катапултират обратно в детството ни.
Това означав, че в моментите, когато ние се гневим в нас бушува нашето „вътрешно дете“, т.е. потиснатите чувства, страхове и болка от собственото ни детство.
Всеки от нас, чиито нужди не са били видени, отразени и задоволени като дете, ще изпита като родител, че точно децата му ще предизвикват тези непреработени чувства и ще ги извадят от емоционалната раница .
Нашият собствен характер и моделите, които сме възприели играят важна роля за задействането. С други думи, предположенията, които сме получили и научили в детството си от нашите родители или други лица, които са се грижили за нас сме заключили и съхранили за себе си. Често назовавам и оприличавам този процес като програмиране. И тези предимно несъзнателни вярвания действат като умствен софтуер в емоционалните моменти. Те решават как възприемаме, интерпретираме и оценяваме ситуациите.
Нека се опитам да обясня чрез тези прости примери:
Родителите ни винаги са реагирали остро, когато сме се разстройва ли като дете. От това може би сме разбрали, че вълнението е заплаха. Ето защо днес бързо превключваме в режим на борба или бягство, когато детето ни протестира шумно. Какво лошо има в това? Когато сме в режим на битка, детето ни изглежда като враг. Тогава ситуацията ескалира много бързо и може да се държим точно по начина, по който не искаме. (И ако продължа темата по-нататък: тогава може да реагираме също толкова грубо, както нашите родители са реагирали спрямо нас и по този начин може да програмираме нашите собствени тригери в детето си, т.е. ще предадем нататък – трансгенерационна травма)
Ако към нас не са се отнасяли с уважение, докато сме израствали, може да сме много чувствителни към това как другите се отнасят към нас и често да интерпретираме чуждото поведение като неуважение. След което да реагираме и на най-малкото неуважение с голям гняв. Дори с тригодишно дете, което не действа с лоши намерения и просто все още няма подходящи стратегии. В тези ситуации ние възприемаме и оценяваме поведението на детето като неуважително и преднамерено – и губим нервите си.
Ако сме израснали с чувството, че просто не сме достатъчно добри такива, каквито сме, вероятно сме заседнали в блатото на перфекционизма. Тогава може би си поставяме прекалено високи, почти невъзможни стандарти и се измъчваме със самокритика, когато не живеем според идеала си.
Ако сме били тормозени (в училище) като дете, социалните трудности на детето ни може да ни задействат. Това ще ни затрудни да осигурим градивна подкрепа на детето си.
Други възможни теми зад тригерите могат да бъдат:
„Не ме чуват и не ме виждат.“ (липса на признание в смисъл на уважение и чест)
„Изглежда, че никой не се интересува от това, което искам.“ (поставяне на себе си винаги на заден план)
„Никой не ми благодари за нищо.“ (липса на признателност)
„Детето ми мисли само за себе си.” (егоизъм)
„Какво да правя?!” (Безпомощност)
„XYZ е опасно.“ (страхове)
Нещо от това звучи ли ви познато?
Ако нашите родители (може би несъзнателно) са ни карали да се чувстваме така, сякаш трябва да бъдем различни през детството си – по-тихи, по-послушни, по-приспособени, по-дисциплинирани – тогава може да сме потиснали аспекти от нашата личност. Това също създава натиск, който в крайна сметка се озовава в раницата ни, чакайки да се справим с тях.
Как изглеждат типичните реакции, когато сме задействани?
Когато мислим, че сме задействани, обикновено мислим за екстремни емоционални изблици: викове, спорове, удряне с юмруци по масата или напускане на стаята с ярост.
Един голям “аха” момент за мен беше: Някои реакции понякога могат да бъдат много фини и да се появят много бавно или по различно време. Може дори да не го свържем със задействащата ситуация. И това затруднява ясното идентифициране на някои от нашите тригери.
Нека видим дали можем да разпознаем някои от тези възможни реакции от ежедневието:
Битка
Нетърпеливи и раздразнени.
Оплакваме се и обвиняваме другия човек за нашите чувства.
Буквално откачаме, крещим, хвърляме или чупим неща или дори посягаме.
Често се оправдаваме.
Чувстваме се като жертва.
Бягство
Бързо гледаме да излизаме от ситуацията.
Чувстваме импулс за бягство.
Стомахът и червата ни стават нервни.
Тялото ни е напрегнато, може да имаме главоболие.
Разсейваме се или бягаме във фантастични светове, например чрез пазаруване, социални медии, телевизия или игри.
Замразяване
Вцепеняваме се и и сякаш се гледаме отстрани.
Емоционално се дистанцираме от другия човек.
Уморяваме се в емоционални ситуации.
Ядем, без наистина да сме гладни.
Опитваме се да се регулираме нещата с цигари или алкохол.
Ако помислим върху ситуациите, в които сме имали подобни реакции, може да сме в състояние да идентифицираме един или два отключващи фактора.
Защото задействането не означава автоматично, че избухваме. Често има и чувство на отсъствие ( „Чувствам се като откъснат“ ), изтръпване и умора. Или продължаваме рефлексивно да посягаме към телефона си. Или имаме често и неотложно желание за шоколад в моменти на остър стрес. Или бихме искали да стегнем багажа си и да избягаме. Всеки може да реагира автоматично и по-различен начин.
Ако нашето дете ни предизвиква: Погледнете, но погледнете зад него
В моментите, когато сме задействани ние се озоваваме в подсъзнанието си и реагираме на ситуации от миналото си, с чувствата, които е трябвало да потиснем в тези моменти.
Да, нашето дете ни предизвиква с поведението си. Но всъщност то само стреля с халосни патрони. Ние носим тези възпалени точки със себе си от много дълго време. Може би вече сме запознати с някои от тях. Но голяма част от тях може все още да са заровени дълбоко в подсъзнанието.
Като се справяме с нашите тригери и ситуациите, които ни карат да избухнем, имаме шанса да разпознаем и излекуваме възпалените си точки.
Ако не се възползваме от тази възможност, вероятно ще предадем стария багаж от емоционалната си раница нататък, а именно на децата си.
Искаме ли това? Предполагам, че отговорът е НЕ.
Ето защо от нас зависи да осъзнаем болезнените си точки и основните проблеми, и да се научим как да се справяме с чувствата си по здравословен начин.
Само въпросът „Какво точно ме разстрои толкова много в този момент?“ създава дистанция между нас и нашите тригери – и пространство за себепознание.
Какво можем да направим, когато сме задействани?
Без значение къде се намираме в процеса на самоосъзнаване във връзка с нашите тригери, това, от което всички се нуждаем, са стратегии, за да се върнем в баланс. Ключовата дума тук е: саморегулация.
Но се нуждаем от практика. Отново и отново. Защото саморегулацията е като мускул, който трябва да се изгражда и тренира редовно. Или като език, който можем да научим. С всичките му тънкости. И много индивидуално.
Най-ценният съвет за мен беше: Никога не действайте, когато сте задействани. Пауза. Просто се съсредоточете върху себе си и дишането си за момент. Но не реагирайте. Не казвайте нищо, защото нищо добро няма да излезе от там.
Използвайки техники за осъзнатост, можем да се научим да се регулираме в остри моменти на стрес и да поемаме отговорност за собствените си чувства. Може да погледнете някои от техниките в профила ми в Инстаграм или Фейсбук, както и от профилите, които следвам и да намерите нещо, което да бъде полезно за вас. В края на статията ще споделя и използваната литература и линкове за повече информация. А тук може да си свалите един бонус който съм нарекла: „5 СТЪПКИ ЗА УСПОКОЕНИЕ В МОМЕНТИТЕ, КОГАТО ИСКАТЕ ДА ВИКАТЕ“ – ако имате въпроси можете да се свържете с мен.
„Нуждаем се от баланс между гледане, критичност, приемане присърце, допускане на болка, даване на пространство на чувствата и контакт с красотата, която ни заобикаля, и с вътрешния център, където нещата могат да бъдат спокойни и релаксиращи.“ Верена Кьониг
Използвана литература:
Лора Маркам (2019): Спокойни родители – щастливи деца. Как да спрем да викаме и да започнем да общуваме. Изток-Запад
Филипа Пери (2019): Книгата, която искате родителите ви да бяха прочели. Изток-Запад
Alison Miller (2012): Healing the Unimaginable: Treating Ritual Abuse and Mind Control.
Dami Charf (2018): Auch alte Wunden können heilen – Wie Verletzungen aus der Kindheit unser Leben bestimmen und wir dennoch Frieden finden können. Kösel
Daniel Siegel (2015): The Body Keeps the Score: Brain, Mind, and Body in the Healing of Trauma.
(за немско говорящи) Podcast von der Traumatherapeutin Verena König:
