Сълзите са езикът на душата и гласът на чувствата!.
Филипо Пананти
Родителските сълзи. Позволено ли ни е да плачем, като родители?
Колко много сълзи съм изплакала като родител? От изтощение, гняв, претоварване, щастие, тъга, чувство на провал! Колко пъти съм плакала от отчаяние! Има толкова много моменти, в които сълзи се стичаха по бузите ми: при ражданията – от радост, щастие, страх, болка – през времето с малко бебе – от претоварване, умора, изтощение, любов, щастие – с по-голямото дете – от притеснение, от смях, от мъка, от претоварване. Отново и отново идват тези моменти, в които сълзите заемат своето място. И може би трябва да ги има, защото сълзите също са част от нас. Спомням си как стоях до прозореца и плачех с плачещото си бебе, без да знам какво да направя, за да го успокоя. Спомени за чувството на срам, страх, преумора, тревога. Спомням си сълзите на облекчение, след като детето ми изчезна в парка и отново го държах в ръцете си. Толкова много любов, толкова много страх.
Понякога се срамувах от сълзите си. Разстройвах или се притеснявах за това. Да плача пред други хора, но и пред моите деца. Често се питах дали ми е позволено да плача? Позволено ли ми е да бъда слаба? Не е ли моя работа да имам план за всичко и да водя напред? Но сълзите не означават непременно да не знаеш пътя. Може би също така означават, че пътят е специален: особено красив или особено труден.
Колко често казваме, че децата ни трябва да са свободни, че могат и трябва да чувстват и че не искаме да ограничаваме техните мисли и чувства? Колко често обясняваме колко е важно децата да се нуждаят от комфорт, за да се чувстват сигурни. Трябва ли да се откажем от себе си, защото не показваме, че имаме нужда от утеха или внимание точно сега?
Децата ни не са там, за да ни утешават. Те не трябва да носят отговорност за това да се чувстваме по-добре. Ние можем само сами или с други възрастни да създадем рамката за собственото си благополучие. Но на децата ни е позволено да изпитат как се справяме, стига да не ги плашим или разстройваме. Не е нужно да се срамуваме от сълзите. Сълзите облекчават стреса, когато ги плачем, те изхвърлят хормоните от телата ни, дават отдушник на чувствата. Можем да плачем и да имаме нужда от хора, които да ни утешат. Съчувствие, разбиране, помощ, състрадание. Като родители, ние не трябва да сме „силни“ през цялото време или да изглеждаме така. Можем да покажем, че и ние сме слаби. Да приемем, че имаме нужда от помощ и/или утеха и да се почувстваме по-добре след това. Можем да покажем, че е в реда на нещата да помолим или приемем помощ и/или утеха.
Точно както на детето е позволено да плаче и се утешава от нас, на нас родителите също е позволено да плачем и да искаме утеха от другите. Близките ни хора са и за това. Освен това сълзите или тъгата могат да ни дадат обратна връзка и подкрепа, когато плачът става много и може да не сме осъзнали, че се нуждаем от повече помощ, отколкото си мислим.
С други думи, родителите също са хора. И родителите имат чувства. Родителите също се смеят. Родителите също са тъжни. Родителите също плачат. Родителите също се успокояват. Родителите също се учат да споделят и когато е нужно да търсят помощ.