Безусловно родителство

Преминаване от награди и наказания към любов и разум

– АЛФИ КОН

Има книги, които променят живота. А „Безусловно родителство“ от Алфи Кон е книгата, която промени живота ми – или по-скоро, този на децата ми.  Алфи Кон е убеден: Ако не ги хвалим, децата ще станат независими, уверени в себе си и щастливи.   

Аз съм човек, който по принцип обича да има всичко под контрол – това също оказваше влияние върху метода ми на възпитание по това време. Мислех, че възпитанието е успешно, когато децата ми правеха това, което ги помолех. За да ги накарам да направят това, вярвах, че последователността и логичните последици са най-добрите инструменти за родителство. Така че бях наистина шокирана, когато Алфи Кон ми даде да се разбере в първите няколко страници от книгата си, че този път няма да доведе до това, което всъщност желая за децата си в дългосрочен план.

Книгата съдържа общо 10 глави, които бих искал да ви обобщя подробно по-долу – темата е толкова сложна, че просто не бих могла да я резюмирам накратко.  Алфи Кон не се ограничава с оспорване на нашето разбиране за родителство, той оспорва нашия поглед върху обществото като цяло.  В книгата той аргументира, че не само наказанията, но и наградите трябва да бъдат забранени във възпитанието: защото те не само са безполезни, но дори са и контрапродуктивни. И преди всичко, защото подкопават връзката с децата ни.

Въведение

В увода на книгата си Алфи Кон – самият баща на две деца – описва колко е изненадан, че отглеждането на деца е толкова изтощително. И тъй като понякога е толкова трудно, основният фокус на повечето родители е да накарат децата да правят това, което искаме от тях. Детето се счита за „добре възпитано“ в нашето общество, ако е послушно и безпокои възможно най-малко. Вярно е, че методите за отглеждане на децата са се променили през последните няколко десетилетия – междувременно се налагат тайм-аут(и), въвеждат се системи за награди и се прилагат логически последствия, а не физическо наказание (за съжаление, физическото наказание не е изчезнало в нашите географски ширини, а често е добре прикрито или неглижирано, като пошляпване и шамари) – целта обаче е една и съща за повечето родители от векове – деца, които са социално приемливи, които правят каквото им се казва и които не се държат лошо.

Кон често пита родителите за дългосрочните цели спрямо децата им. Винаги се споменават едни и същи – почти всеки иска децата му да са „щастливи, уравновесени, независими, пълноценни, продуктивни, самоуверени, психически здрави, приятелски настроени, внимателни, отговорни, любящи, любознателни и уверени хора“. Но дали методите, които използваме, за да отглеждаме децата си, допринасят за това? По-скоро защо често действаме по начини, които учат децата ни да се подчиняват и да бъдат послушни? Тези думи никога не се появяват в желанията на родителите за децата им и въпреки това действията на много родители са насочени предимно към тях.

Тази книга има за цел да насърчи алтернативна гледна точка. Вместо да използвате обичайните родителски стратегии, които третират децата като обекти, намерете начини да работите с тях. И това трябва да стане не с наказания и награди за контролиране на поведението, а чрез начина, по който се държим към децата си.

1 Условно родителство (Когато родителската любов е условна)

Първата глава започва с въпроса дали действително даваме на децата си любовта, от която наистина се нуждаят. Всъщност повечето подходи от страна на родителите се основават на това да даваме любов на децата си, само когато те се държат по начина, по който очакваме от тях. Неподходящото поведение се наказва с игнориране, мъмрене, тайм-аут(и) или оттегляне (детето е изпращано в стаята си за да помисли над постъпката си), което по същество е оттегляне на любовта ни. Можем да видим, че страхът от загуба на родителска любов е дълбоко вкоренен, когато подобни методи на родителство се прилагат. Децата специално променят поведението си, за да не оттегляме любовта си към тях. Но фактът, че тези методи работят, трябва да ни накара да се замислим, а не да потвърдим предположението, че щом „работят“, значи са „добри“ методи на възпитание.

Кон е много ясен: „Децата не трябва да печелят нашето признание“. Нашата любов не трябва да зависи от това как се държат или какво постигат, нашата любов трябва да бъде безусловна. Сега всеки баща и всяка майка ще възрази, че разбира се обичат детето си безусловно и това всъщност ще бъде така. Само: не е достатъчно да обичаш безусловно – много по-важно е дали детето се чувства безусловно обичано .

Повечето хора дори не осъзнават, че поставяме условия на любовта си. Това се дължи главно на нашето собствено възпитание. Ние буквално сме обусловени да използваме любовта си, за да влияем на децата си. Ако едно дете се държи зле, ние не гледаме защо го прави – за нас е важно само как да спрем това поведение възможно най-ефективно.

В днешно време, най-разпространеното разбиране за възпитание – ще го нарека „конвенционално“ или „традиционно“ – приема, че децата се учат главно чрез подкрепа: желателното поведение се възхвалява, нежеланото се наказва. Безусловният подход към родителството, от друга страна, предполага, че има причина зад всяко поведение. Всяко поведение също е израз на чувства и мисли. Не бива да пренебрегваме тези причини, като се фокусираме единствено върху влиянието ни към желаното поведение.

Двата подхода към родителството са много различни един от друг. Традиционният предполага (съвсем несъзнателно), че децата са егоисти, интересуват се само от своите предимства, не са склонни да сътрудничат и не искат да се държат добре. Затова родителите виждат, като своя задача да оформят децата. Лошото поведение трябва да бъде „обезоръжено“, доброто – „насадено“. Безусловният родителски подход, от друга страна, предполага, че децата по същество искат да сътрудничат и да имат принос към общността, в която живеят.

В края на главата Кон използва различни изследвания, за да покаже, че безусловната родителска любов има дългосрочен ефект върху развитието на децата. В продължение на години изследователите установяват, че самочувствието се влияе значително от това как се чувстват безусловно обичаните деца.

2 Даване и отказване на любов

Глава втора се занимава първо с темата за „оттеглянето“ или познатото ни отиване в стаята, а не в ъгъла, за да помислиш над постъпката си. Кон обяснява, защо този метод не е нищо повече от целенасочено отнемане на любовта с намерението да се манипулира поведението на детето. Съзнателното игнориране на дете или „раздялата насила“ е успешно в краткосрочен план – но само защото се играе с първичните страхове на нашите деца. Те толкова се страхуват да не бъдат изоставени от нас, че коригират поведението си от чист страх. Научните изследвания по тази тема показват, че оттеглянето или даването на тайм-аут(и) може да доведе до по-ниско самочувствие и вероятността, децата по-късно да страдат от тревожни разстройства или проблеми с привързаността.

Друга подтема се занимава с темата за наградите и похвалите. Кон обяснява, че в нашата култура има само два основни метода, които хората с повече власт (родители/работодатели) използват, за да накарат хората с по-малко власт (деца/служители) да направят нещо: наказание и награда. Интересно е, че многобройни проучвания показват, че както децата, така и възрастните са по-малко успешни и по-малко мотивирани, когато им се предлага награда. Първоначално наградите водят до успех, защото мотивират – но експериментите показват отново и отново, че групите, които първоначално не са възнаградени, впоследствие са много по-мотивирани и успешни от групите за сравнение, които първоначално са получили награда, а след това не. Причината за това се крие в припокриването на вътрешната (действане от чиста радост) с външната мотивация (правене на нещо с определена цел). Многобройни проучвания (които са описани по-подробно в книгата) доказват:

„Колкото повече някой е възнаграден за това, че е направил нещо, толкова по-вероятно е той да загуби интерес към това, което е трябвало да направи, за да получи наградата.“ (стр. 44)

Същото важи и за словесните награди – т.е. похвалата. Похвалата е напълно противоположна на безусловната любов, защото винаги е свързана с конкретно действие/изявление. Даваме сигнал: Харесва ми това, което казваш/правиш. Така че ние придаваме внимание и обич към конкретна ситуация – често с намерението да засилим това поведение (помислете за използването на първия път на гърнето). Проблемът е, че безобидно изказване от рода на „Браво! Справи се чудесно!“ в детето може да се образува (несъзнателна) мисловна верига…

„Веригата може да изглежда така: (1) <Харесва ми как направи това> може да звучи за дете като (2) <Харесвам те, защото направи това и това>, а това от своя страна може да означава (3) <Не те харесвам, ако не правиш това и това.> Последната стъпка е, че в детето може да се насади впечатлението: (4) <Не съм добър, ако не правя това и това>.“ (стр. 49)

Най-често приемаме, че има определено нещо, наречено мотивация, което да мотивира хората много, малко или въобще да не мотивира. Но има различни видове. В психологията се прави разлика между вътрешна мотивация, което означава, че това, което правите, ви доставя вътрешно удоволствие, и външна мотивация (външни стимули), което означава, че правите нещо, защото се страхувате от наказание или очаквате награда.

Главата завършва с екскурс върху самочувствието, в който не става въпрос преди всичко за това как то се изразява, а по-скоро за това, че е независимо от нашето представяне. Хората със здраво самочувствие не се чувстват по-зле или по-добре, когато се провалят или замислят, когато успеят. Те са ядосани или щастливи – но самочувствието им не се колебае, защото не зависи от постигнатите резултатите. 

3 Твърде много контрол

Тази тема гарантирано ще бъде предмет на подробна статия в близко бъдеще от моя страна. Но в тази глава става дума за това колко много родителски контрол е наистина необходим. Кон е забелязал, че много деца са обект на постоянен контрол от родителите си. Те са предупреждавани, заплашвани, коригирани, инструктирани, препитвани – накратко: децата са постоянно контролирани .

Отново и отново се чуват оплаквания, че децата в днешно време вече не могат да се държат добре. Като причина за това се посочва липсата на родителско влияние – уж практикуваната днес нежна педагогика означава, че децата вече не знаят никакви правила. В този контекст често има призив за повече дисциплина и много повече ограничения – в противен случай скоро ще бъдем заобиколени от тирани (и за съжаление не са само една или две книги, в които непрекъснато се пропагандират това…).

И Кон стига до извода – мисля, че абсолютно подходящо точно, като казва/пише:

„Най-често срещаният възпитателен проблем в нашето общество не е твърде много толерантност, а страхът от твърде много толерантност. Толкова се страхуваме да не разглезим децата, че често в крайна сметка ги контролираме прекомерно.“ (стр. 60)

Науката е съвсем ясна, че топлите, сигурни отношения с детето, свободни от власт и манипулация чрез наказания и награди, в които се упражнява малък контрол и вместо това доминират уважението и обясненията, кара децата да са по-склонни да правят това, което им е казано. За разлика от тези, които са възпитани по авторитарен начин. Фактът, че авторитарното възпитание работи доста зле, се дължи на факта, че децата просто не могат да бъдат контролирани. Можем да наложим краткосрочно сътрудничество чрез упражняване на власт – но в дългосрочен план ще достигнем границите си. Точно както не можем да принудим бебето да спре да плаче, не можем да принудим тийнейджър да се отнася към нас с уважение – особено ако сме били заети да го управляваме и да го преследваме през първите няколко години от живота.

Упражняването на силна родителска власт обикновено води до две различни поведения – прекалено послушни и прекалено непокорни деца. Вярно е, че послушните деца са удобни за родителите си, но адаптивността се отразява нагледно в личностното развитие – има и изследвания по въпроса. Освен това социалните и академичните умения са значително повлияни и то не позитивно.

Повечето деца обаче реагират с бунт – срещу всичко и всички. Прекаленият контрол ги кара да се чувстват безсилни и безпомощни, така че продължават да търсят конфронтации, за да докажат на себе си, че и те имат власт. Децата често стават агресивни към връстниците си, защото е много по-вероятно да упражняват властта си там, отколкото у дома.

Кон се позовава на книгата на Уенди Гролник „Психологията на родителския контрол“, която обобщава голям брой изследвания, показващи, че:

„Контролиращите стилове на родителство са свързани с по-ниски нива на вътрешна мотивация, по-нискa интернализация на ценности и морал, по-лоша саморегулация и лошо самочувствие – да не говорим за нежелани странични ефекти върху връзката родител-дете“.

И мога само да потвърдя последното от собствен опит. За да го каже много ясно – Кон тук не се занимава с негативните ефекти от строго авторитарен стил на възпитание, а с „контролиране“ на възпитанието –  контролирането тук се свързва с наказания (в съвременната педагогика, скрити зад думи, като логически последствия например) и награди – т.е. обичайното в съвременното възпитание. 

4 Наказанията са вредни

Наказанията са действия, които предизвикват нещо неприятно с намерението да повлияят на поведението – накратко: наказващият причинява страдание, за да даде урок на друг. В началото на главата Кон пита, защо хората всъщност вярват в ефективността на наказанията, когато те трябва да се прилагат толкова често. Ефективните методи биха били много по-устойчиви. И изследванията също ясно показват това:

„наказанието е неефективен в дългосрочен план метод за елиминиране на поведението, към което е насочено.“ (стр. 78)

Наказанието основно учи децата само на едно нещо: за да наложи собствената си воля над другите, човек трябва да използва властта си. Това осъзнаване ще ви съпътства до края на живота.

Тази глава също така е за факта, че логическите последици не са нищо повече от наказания, дори ако звучат по-добре. Те се различават от наказанията само по това, че ги обявяваме предварително. Въпреки че „заплашваме“ би била по-точна дума.

Проблемът с наказанията е, че те създават порочен кръг – наказаното дете е ядосано, държи се лошо и единственото обмислено решение е по-суровото наказание. По принцип човек винаги търси наказанието, което е достатъчно трудно, за да пречупи съпротивата. Постоянните наказания почти сигурно водят до масов бунт в юношеството – и тук също се търсят по-ефективни наказания. Не осъзнаваме, че не детето греши, а методът. Ако той наистина работила (все пак 99% от родителите го практикуват), тогава защо всички имат проблеми с него? Освен ако не възпитавате децата по диктаторски, авторитарен начин и по този начин не успеете напълно да ги потиснете, но рано или късно ще се появят конфликти навсякъде. Тук почти винаги става дума за власт, ограничения и поведение.

Подробно се обяснява защо наказанията се провалят в дългосрочен план и се задава въпросът дали човек иска да приеме очевидните недостатъци за евентуално краткосрочно функциониране.

5 Натиск за успех

Тази глава разглежда как натискът влияе върху децата. Много родители отхвърлят преувеличената мания за ранна интервенция – но веднага щом детето е на училище, повечето създават силен натиск за успех. Страхувайки се, че децата им могат да претърпят неблагоприятни условия, много родители внимателно следят „училищния процес“. И много мотивирано се работи с награди и похвали, нерядко и с наказания – но именно това дава на детето усещането, че трябва да заслужи родителско признание.

Изследванията показват, че децата, които са принудени да се справят по-добре в училище, губят интерес към ученето, избягват трудни задачи и мислят по-малко задълбочено и критично. Има също проучвания, които показват, че децата учат по-малко добре, колкото повече се контролират от родителите, когато подготвят домашните си, и че академичното представяне обикновено се влошава, когато има голям натиск. Децата са склонни да запазят своята автономност и след това реагират със съпротива – това се проявява в демонстративен мързел и незаинтересованост към училището.

В допълнение, често има ефект на „самосаботитане“ – когато децата осъзнаят, че не могат да отговорят на очакванията, те напълно спират да се опитват да намерят извинение за провала си. Ето как поддържат илюзията жива: ако се бях опитал, със сигурност щях да успея, но просто не ми се искаше в момента.

Родителите обикновено са водени от страха, че липсата на натиск ще доведе до това детето да не полага усилия и да бъде немотивирано. Многобройни проучвания показват, че това не е така – децата, които се развиват свободно, по своята същност са силно мотивирани. Кон пише: 

„Хората, които знаят, че са обичани независимо от постиженията си, често се справят доста добре. Знаейки, че са приети безусловно, им помага да развият здравословно самочувствие и смелостта да поемат рискове и да опитват нови неща. Смелостта да постигнат нещо се корени в дълбоките удовлетворение.“ (стр. 109) 

6 Какво ни пречи да бъдем по-добри родители? 

Защо условният родителски стил на натиск, наказание и похвала е толкова често срещан? Кон разглежда този въпрос в шеста глава. Възпитанието, което даваме на децата си, до голяма степен се формира от нашето собствено възпитание. „Научили сме се“, че с децата се отнасят така, както са се отнасяха към нас. На повечето им е трудно да се откъснат от него. Аз също се хващам отново и отново, че използвам идиоми, които знам от майка ми. Нещо повече, нашите родители също не са променили възгледите си за родителството – те все още приемат, че това, което са направили, е правилно и ни засипват със съвети как смятат, че можем да се справим по-добре. Освен това, повсеместното разпространение на конвенционалното родителство ни кара да вярваме, че толкова много родители със сигурност не могат да грешат.

Проблемът е: конвенционалното родителство е лесно – изисква се много повече работа, за да се справиш с детето и да намериш общо решение, отколкото да заплашваш и наказваш. И тези методи също са ефективни в краткосрочен план, а дългосрочните увреждания на отношенията родител-дете не са веднага предвидими. Затова често избираме уж много по-лесния метод.

Освен това нашият свят е оформен от определен образ за децата – на децата се гледа много скептично – приемат ги, стига да са тихи и да се държат добре, но иначе нашето общество е всичко друго, но не и приятелски настроено към децата. Постоянно има оплаквания от липсата на поведение и призивът за повече строгост и повече ограничения е силен. Чувстваме необходимостта да се впишем в тези обществени изисквания и структури – в края на краищата, това е, за което сме били възпитани да правим.

Друг проблем е, че в главите на хората има само два модела на възпитание – или отглеждате децата с твърда ръка, силен контрол и похвала/наказание – или ги оставяте да правят каквото си искат (пренебрегваме/неглижираме <laissez-faire>). Едва ли някой се замисля, че има и други възможности. Вече всички говорят за авторитетно родителство, при което има много разговори с детето (за разлика от авторитарното родителство), но се упражнява висока степен на контрол (за разлика от laissez-faire). Така че уж се позиционира между двете крайности и твърди, че е добър компромис. Само – средата между два лоши варианта си остава все още нещо лошо. По-добрите алтернативи са далеч от контрол, наказание и манипулация.

Кон изброява други страхове, които ни карат да контролираме, като родители – включително страх от неадекватност, страх от безсилие и страх от съдене. Но също така загрижеността за безопасността на нашите деца и прекалено либералното възпитание ни кара да използваме методи, които вредят на децата ни. За да станем по-добри родители, трябва да продължим да си задаваме следния въпрос:

„Възможно ли е това, което току-що направих с децата си, да има повече общо с моите нужди, страховете и собственото ми възпитание, отколкото  това, което наистина е в техен най-добър интерес?“ (стр. 136) 

7 Принципи на безусловната родителска любов

Кон уточнява, че няма концепция стъпка по стъпка, която да казва „Ако се случи А, тогава реагирайте с Б и кажете Я“. Децата са твърде различни, за да се дават общоприложими инструкции. По-скоро става дума за достигане на определено основно отношение и следване на някои от принципите, изложени в тази глава. Например, той предлага да се разглеждат изискванията на децата по отношение на тяхната необходимост и да се казва „Не!“ толкова рядко, колкото е необходимо. Нещо към което и аз се стремя и виждам, че работи много добре. Той също така обяснява подробно защо е важно да се свързвате с детето, а не да се опитвате да го образовате и колко важно е уважението, което човек трябва да проявява към децата си (уважавай, за да те уважават – не е запазено само за отношенията между възрастните).

Също така се насърчава да се задават много въпроси, вместо да се говори много, както и винаги да се взема предвид възрастта на детето. Освен това е важно винаги да се приписва най-добрият възможен мотив (който е съвместим с фактите) на намеренията на децата т. е да не изхождаме от най-лошото, да не гледаме винаги да сме последователни, това няма да навреди, а напротив ще заздрави връзката ни и да се бърза възможно най-малко, оставете си време.

8 Любов без ако и но

Любовта към децата ни е (в повечето случаи) непосредствена и непоклатима. Затова трябва да работим преди всичко върху нейната безусловност – и най-вече върху факта, нашите деца също да се чувстват безусловно приети и обичани. Така че има смисъл да продължавате да се питате как се чувства детето, когато говорим с него по определен начин. Помага да се запитам: „Как бих се почувствал, ако някой ми каже същото?“

Има неща, което абсолютно трябва да сведем до минимум. Критиката, например, трябва да се използва по-рядко – и ако е така, то само при конкретни обстоятелства. Вместо общото изказване: „Ти си злобен към брат си“ е по-добре да кажеш „Прозвуча много грубо, това което каза на брат си“. Като правило приятелската, тиха, фактологическа критика е по-ефективна от изнервено викане.

При безусловната любов няма място за заплахи, подкупи или игнориране на детето. Но похвалата също означава, че децата се чувстват приети само ако постигнат определени постижения. Кон показва алтернативи на похвалите – те се състоят главно от възприемане без осъждане и задаване на заинтересовани въпроси.

В края на главата Кон също накратко разглежда несъответствието между безусловната родителска любов и ориентираното към успеха и постиженията училище и как това може да бъде дипломатично намалено. 

9 Дайте глас на децата

За да се чувстват ценени и уважавани, децата трябва да бъдат силно автономни, тъй като всички хора се стремят към максимална автономия. Помислете само колко неохотно бихме позволили на някой да ни казва какво да правим – нито на нашите деца. И все пак, отново и отново и отново, от тях се иска да се подчинят на нашата воля. Това понякога е просто необходимо за тяхната защита – но в по-голямата част от случаите може и трябва да се даде думата на децата.

Основната идея е доста проста:

„Децата се учат да вземат добри решения, като вземат решения, а не като следват правилата.“ (стр. 196)

Това се потвърждава и от проучвания – децата, които имат достатъчно възможности да вземат решения, са по-активни, отворени и спонтанни. И – наистина мога да се съглася с това от собствения си опит: голям брой възможности за вземане на решения води до голяма готовност за сътрудничество по теми, които не подлежат на договаряне.

„Децата наистина реагират, когато са уважавани, участват в решаването на проблеми и им се преписват добри намерения. За разлика от тях, децата, отгледани с по-консервативни родителски практики (и съответните предположения за техните не доброжелателни намерения), са най-склонни да се възползват „Подай му пръст и ще ти захапе ръката“ е особено вярно за онези деца, на които в живота им е било дадено само малкото пръстче.“ (стр. 201)

Разбира се, решенията трябва да бъдат реални решения – една псевдосвободата на вземане на решения няма смисъл. Това означава решения като „Ще се преоблечеш веднага ли или по-късно, когато всъщност е време за телевизия?“ Това е изнудване – не право на глас.

Също така по отношение на ограниченията винаги трябва да се действа според мотото „по-малко е повече“. Малко граници показват и вдъхват доверие. Децата не се нуждаят от граници – те са тези, които трябва да ги понесат. Те „трябва“ да бъдат попитани за мнението им и техните нужди да бъдат взети предвид (разбира се според възрастта на детето).

Има ситуации, в които децата трябва да правят определени неща – има някои съвети и стратегии за нежно налагане на нуждите. В края на главата са обобщени няколко упражнения, които ще ви помогнат да разработите по-добри стратегии за решаване на проблеми в бъдеще. 

10 Гледната точка на детето

Кон заявява, че има два централни въпроса в родителството:

• „Как можем да възпитаме децата си да бъдат щастливи?“ и
• „Как можем да възпитаме децата си да се грижат за щастието на другите?“

Преди всичко, моралното развитие може да се насърчи, като се вземат децата сериозно и по този начин се създават отношения на доверието – родител-дете. Тъй като децата се учат предимно чрез подражание, важно е самите вие да действате морално и да дадете на децата възможност да практикуват.

Важно е да говорим и обясняваме много – вместо да използваме власт, ние действаме с любов и разум. „Не правете това“ винаги трябва да се обяснява – дори ако детето не винаги разбира напълно причините, то оценява усилията, които полагаме, за да обясним мотивацията си. А може и да обсъдим! Преди всичко трябва да посочим последствията от действията за другите. Вместо да кажете „Ние не удряме!“ по-разумно е да стане ясно какво се случва в другия човек: „Виж, Михи плаче, това сигурно го е наранило, сега е тъжен“.

Това води до поддържане на развитието на емпатия. Когато децата разберат какво предизвикват техните действия в другите, те са много по-склонни да ги преосмислят. Децата обаче са в състояние да променят гледната си точка едва на около петгодишна възраст. Като закачливо попитаме „За какво си мисли този човек? Защо е в лошо настроение?“ насърчаваме децата да проявяват съпричастност към емоционалния свят на другите – и преди всичко: да се интересуват от него.

Обратно, също толкова важно е родителите да продължават да приемат гледната точка на децата си. Да сме умели да разпознаваме, какво се случва в нашите деца и защо правят това, което правят, ще избегнем конфликти, основани на недоразумения в дългосрочен план. Освен това ставаме по-спокойни и по-търпеливи — и даваме пример, когато показваме, че ни е грижа за чувствата на другите.

Цитатите от книгата съответстват на немското издание, защото в електронния вариант на английски в Storytel няма обозначени страници!

Източник:

• Kohn, A (2015):Liebe und Eigenständigkeit. Die Kunst bedingungsloser Elternschaft, jenseits von Belohnung und Bestrafung. Arbor Verlag, Freiburg. Auflage 4