„Обичам те!“ – казвам на малкото Чуденце вчера вечерта. То ме гледа със светнали очи и заявява „И аз се обичам!“ – спирам за момент. Да питам ли дали не иска да каже, че ме обича? Но всъщност като се замисля това изобщо не е нужно, защото ако декларира, че обича себе си, това е достатъчно и казва много повече от „просто“ изказаните думи преди лягане.
Самочувствието като важна характеристика за бъдещето
Да гледаме как децата растат означава да ги подготвим за бъдещия живот. Днес не знаем какво точно ще им трябва. Но това, което определено можем да им дадем за едно несигурно бъдеще, е увереността в себе си. Защото положителната представа за нас самите прави трудните задачи по-лесни за справяне.
Децата не си мислят: „О, това изглежда трудно!“, те си мислят: „Уау, това изглежда трудно, ще опитам!“ И ако успеем да изградим положителната представа за собственото им „Аз“, то те ще продължат в живота като срещат предизвикателствата, вместо да се крият от тях. Ще могат добре да преценят собствените си умения и своите граници. Ще знаят, че винаги има пречки и трудности, но могат да се справят с тях, например като организират помощ, проучват и активно търсят решения.
Самочувствието не идва от похвалата
Ние, родителите, можем да участваме активно в развитието на това самочувствие, и то по спокоен начин. Не е нужно постоянно да хвалим децата си, за да ги накараме да се чувстват добре. Напротив: похвалата оценява определени действия или качества, но самочувствието се отнася за цялата личност. Похвалата казва на детето, че не е обичано заради неговата личност, заради неговата цялост, а заради определени действия и характеристики. Разбира се, тъй като детето се опитва да бъде прието и обичано от обгрижващите го личности (фигури на привързаност), то иска да бъде хвалено все повече и повече, защото похвалата се превръща в потвърждение за обич и потвърждение, че съм такъв, какъвто ме искат, за да ме обичат: така че постоянно изисквам повече похвали. Именно затова похвалата не е начина да се внуши добро самочувствие на децата. (повече за похвалата тук )
Не е нужно постоянно да преувеличаваме при децата си: „Ти си силен“, „Ти си независим“, „Ти си страхотен“. Защото отново наблягаме само на спецификата, но не и на основното чувство за приемане.
Самочувствието се укрепва в ежедневието
Вместо конкретна похвала, можем да засилим самочувствието на детето в ежедневието чрез нашата подкрепа. Не е нужно да правим много за това, а по-скоро да наблюдаваме и придружаваме: Нека разберем какво наистина обичат да правят нашите деца и да им позволим да правят точно това. Да ВИДИМ детето и да приемем това: дори детето да има съвсем различен темперамент от нашия и да иска да се занимава с различно хоби от това, което ние сме искали. Нека предадем на детето, че е добре такова, каквито е, а не непрекъснато да се опитваме да го направим „по-добро“ – по-красиво/по-сладко/можещо/по-очарователно/популярно и ти.н.. Детето е това, което е. Идва при нас с определен темперамент, с определени силни и слаби страни.
Нека позволим на детето само да има и да почувства успех. Да започнем с малките неща в ежедневието, когато децата ни са още малки: оставяме ги да говорят думите, които с труд са съчетали, оставяме ги да се научат да седят, пълзят, ходят сами, вместо да припираме като прикрепяме с възглавници, за да седят или ги държим за ръцете, за да могат да направят първите си стъпки. Нека изчакаме и видим, вместо да се намесваме бързо и да оставим децата да намерят собствените си решения.
Ако детето възприема слабостите си като такива и има нужда от помощ, ние го придружаваме съпричастно и не му внушаваме, че е „глупаво“ или „мързеливо“ в тази област, а обясняваме, че хората са различни и имат различни умения. В някои области може да е важно за училището да полага повече труд и да се упражнява, за да придобива и затвърждава знанията си, но можем също така да се уверим, че децата имат положително основно усещане, че собствените им приоритети са в други области и това също е добре.
Бъдете уверени, без да изисквате самочувствие
Нашите деца могат да се чувстват добре със себе си, без да се налага специално да ги учим или да ги молим за това. Напротив: Пътят до там води през независимост и приемане – и освен от корени, се нуждаят особено много от криле. Така те развиват чувството „Обичам себе си!“ И когато мислят това за себе си, това означава, че сме им дали много, което да вземат по пътя към бъдещето. А и сме им дали любовта, от която се нуждаят, за да се чувстват обичани и да обичат себе си.
Използвана литература:
Фабер А., Мазлиш И. (2008) Как да говорим така, че детето да слуша и да го слушаме така, че да говори. Изток-Запад, София
Kohn, A. (2006): Unconditional Parenting: Moving from Rewards and Punishments to Love and Reason. Atria Paperback, New York
Juul J, J. (2013): Braucht Erziehung Bestrafen und Belohnen? Warum es ein Machtmissbrauch sein kann, wenn Eltern das Verhalten ihrer Kinder durch Belohnungen kontrollieren https://www.familylab.at/about/jesper-juul-articles/item/kolumne-braucht-erziehung-bestrafen-und-belohnenhttps://www.derstandard.at/story/1373512459729/braucht-erziehung-bestrafen-und-belohnen