Има различни ситуации, в които родителите се ядосват отново и отново, въпреки че често изобщо не го искат. Макар че боготворим децата си, има моменти, в които не можем да им отговорим с любов. Гневът ни завладява като вътрешен пожар, който щом си отвори вратата, се търкаля безмилостно над ситуацията и утихва едва когато всичко около него е изпепелено. Това не означава, че този гняв ни кара да удряме децата си (за съжаление и това все още се случва), но означава, че се караме, викаме и казваме необмислени думи, за които по-късно съжаляваме. Често се чувстваме безпомощни пред милостта на гнева си. Изглежда, че е неудържим и не можем да потиснем произтичащите от него думи и действия. Защо е така?
На първо място, важно е да разберем, че този неконтролируем гняв, който ни обзема, не е предизвикан от нашите деца, дори и привидно да изглежда така, те не са истинската причина. Истинската причина често – но не винаги – се крие в наранявания на самочувствието или в собственото ни детство, които са били потиснати или забравени.
Действията на нашите деца задействат стари спомени, за които и двете страни нямат вина. Детския гняв е час от развитието на детето, но избухването на този гняв задейства нас и сега ще опитам с няколко изречения да кажа нещо именно за него.
Нашата вътрешна нагласа
„Ти трябва да го искаш, да промениш вътрешния си глас и да запазиш вътрешното си спокойствие…“ и т.н. думи които сме чували по 100 пъти. Да много добре си казвам аз, напълно ми е ясно, но как да го приложа?
Теорията помага и дори ни се струва доста смислена, но сега нека да се опитаме да почувстваме – най-вече да почувстваме гнева си.
Спомнете си една ситуация, в която детето е имало изблик на гняв. Една ситуация, която наистина ви е довела до вашите граници и сте си помисли ли, че ще избухнете или сте избухнали. Много от вас ми описват ситуации като: удряне на по-малкото братче или сестриче, хвърляне, хапане или определени неща, които така ни задействат и въпреки че 100 пъти сме казала да престане се продължава.
Потърсете в себе си точно такава ситуация. Нека да „погледнем“ в себе си и да опитаме да напишем чувствата, които ни обземат на лист хартия – какво чувстваме или какви чувства се задействат в нас в тази ситуация. Това е първата стъпка, с която да дадем на чувствата си име. Какво се случва в нас когато детето удря, хвърля се на пода или изведнъж от нищото хвърля неща, какво се задейства у нас и как се чувстваме:
(пр.) гневен, яростен, безпомощен, нервен, обезверен, безсилен, претоварен, фрустриран, отчаян, слаб, раздразнен, виновен, страх и т.н (запишете си го за себе си или допълнете в коментарите ).
Това са много силни чувства, които се задействат в нас, когато детето ни е гневно и е доста странно, че това задейства нас, защото често четем и може би дори знаем, че детето ни просто показва поведение типично за неговото развитие. Но сега ще се опитам да покажа връзката между двете. Родители, с които съм работила често казват, че се чувстват като в ступор или дори чувстват страх, а защо е така – зад всяко чувство стои определена мисъл или мисли. И точно с това малко и странно упражнение ще се опитам да побутнем нещата или открехнем вратичката, за да стигнем до там, до тези мисли. Много често не стигаме до тези мисли, те преминават през главата ни и дори понякога не можем да ги уловим, но те са там в нашето подсъзнание. И сега пак да помислим за горната ситуация и да напишем какво си мислим при вида на гневното дете:
🤍какво има пак…
🤍не мога повече…
🤍няма причина да се…
🤍ядосваш такапак се започва…
🤍стегни се…
🤍къде сбърках…
🤍вината е в мен…
🤍детето да се гневи така
(това са само примери, но какво мислите вие – напишете в коментарите)
И точно тук искам да кажа, че това са наши мисли, че правим всичко грешно или по-точно наше верую, което е свързано с историята ни като деца и сме го възприели за свое. Това всичко се е случило с нас и е съвсем нормално тези чувства да се появят сега, в моментите на гняв от страна на детето. И всъщност на къде отиваме: Сега можем тези мисли, които са били в подсъзнанието ни да ги назовем и преобразуваме, за да можем да придружим без агресивно детето си в неговите моменти на гняв.
Затова са ни нужни следните способности:
🤍да приемем гнева
🤍да назовем гнева (аз съм гневен, безпомощен и т.н.)
🤍да приемем и регулираме гнева без агресия
🤍да приемем гнева с любов (звучи налудничаво, но ще го обясня)
Да се върнем към заученото верую от по-горе. Ние не можем да приемем гнева на детето, ако имаме винаги такива мисли. Ако тези мисли ни минават през главата винаги ще се ядосваме или ще се чувстваме безпомощни, а дори и ще чувстваме страх, защото нашата нервна система, нашия мозък (амигдала) ще ни казва, че сме в опасност. И това е, което се случва подсъзнателно в нас. Реагирай или бягай – наследството на нашите прародители.
Може би вече стигаме до точката, от която да ни стане ясно: Ние не сме виновни, защото най-вероятно в нашето детство не ни е било показано как да се справим с гнева. А и не само това, може би просто не ни е било разрешено да го покажем. Хубавото е, че сега, когато разбираме от къде идва нашия гняв, можем да поемем отговорност за него.
Но как? Ще се опитам да го обясня чрез следния пример или история:
Това е историята за „дяволския кръг“ или по-скоро „омагьосания кръг“ на гнева. Историята е за Ваня! Майка на едно детенце, с което се запознах в процеса ми на работа с по-голямото му братче, разбира се името е променено.
Детенцето, което имаше много силни избухвания беше на около четири години, неговите изблици на гняв бяха много бурни, почти ежедневни. И когато говорих с майката, тя беше на края на силите си, не знаеше какво да прави. Самата Ваня е имала майка, която не е знаела по-добре и всеки път, когато тя се е ядосвала или е била гневна, я е изпращала в детската стая или я е наказвала (може би на някой ще му се стори познато), но дори след това я игнорирала заради лошото и поведение, и така оттегляла любовта си към нея. Ваня останала с убеждението, че гневът и гневните изблици означават, че не е добра такава каквато е, това се превръща във вътрешно верую. Това което ни показват възрастните и изграждат в нас като един вътрешен глас за нас самите (ето пак чувства и мисли, които ни съпътстват и могат да бъдат задействани) – аз съм грешен или не достатъчно добър, защото съм ядосан. Може би това вярване не се отнася за вас, но ако имате подобно убеждение в моментите на гняв и ви минават мисли като: събери се сега, спри веднага, млъкни. Може би точно това е било „възпитано“ в нас като деца да вярваме, че да се ядосваш е грешно.
Какво се случва: Гневните изблици на детето задействат Ваня – това не само отключва гняв в нея, но тя се срамува, чувства се виновна, чувства се безпомощна или безсилна, защото веднага й се напомня за това време в детската стая, когато е била невероятно самотна и единствено се е нуждаела от любов, от любовта на майка си.
И като всяко дете и тя е направила всичко, всичко, за да получи любов. Тя се е научила да потиска гнева си, защото е разбрала, че е обичана само когато е добра. Така нуждата й от разбиране остава напълно неудовлетворена, затова Ваня няма никакво разбиране към детето си и неговите изблици на гняв сега като майка. Тя е кондиционирана, че не трябва да се ядосва, така че е напълно нормално да не разбира собственото си дете. В мозъка и гнева е записан като опасност, затова често в такива ситуации имаме покачване на пулса, напрежение, изпотяваме се и т.н., тялото ни се намира в режим на опасност. От друга страна детето и се чувства отхвърлено, неразбрано. То се ядосва и бива оставено само в гнева си, пълна липса на придружаване, но то се нуждае от това, както и от вниманието на майката, затова и продължава с гневните си изблици, защото децата искат и търсят внимание, дори и то да е негативно.
Децата усещат всичко, така и детето на Ваня усеща, че мама изобщо не приема гнева му насериозно, дори го съди за гнева и това създава този омагьосан кръг. Детето търси с всички сили да получи внимание, за да затвърди усещането за любов, затова се ядоса още повече, защото не е разбрано, а родителят се ядосва всеки път задействан от детския гняв и напълно безпомощно оставен на вътрешните си мисли и страхове.
И нека си помислим пак за онова дете, на което се карат и то си обещава, че един ден няма да прави същото със своето детето …
За никои не е тайна, че нашите родители, а и техните родителите, и техните… не са могли да се справят с гнева. Това не означава, че сме имали ужасно детство, но много неща са просто стаени там в нас. Днес можем да си спомним как нашите родители са се справяли с темата за гнева или ако нямаме спомен, можем да обърнем внимание как те приемат гнева на нашите деца.
➡️какво ни идва на ум (запишете и ако искате споделете): авторитарно, с “дисциплина”, удари, наказания, нагрубяване, обиди, вменяване на вина т. е. манипулация – “Заради държанието ти, мама/татко се чувства зле” и още много други.
Всичко това наранява детската душа, всичко това не трябва да се случва и затова ние нямаме вина.Но и с това не целя да обвинявам нашите родители, те са направили най-доброто, на което са били способни със знанията, които са имали. Моята цел е да разберем, че това което ни се е случило не е трябвало да ни се случва и не сме го заслужили. И разбирайки го да се опитаме да си съчувстваме, а не да се съдим и обвинявам за гнева си. Ние също заслужаваме да бъдем прегърнати и придружени в гнева си, а не да останем сами с него.
Всичко това което ви накарах да чувствате, мислите и пишете имаше за цел да разберете себе си, че вие самите се нуждаете да се научите да се справяте с гнева си и със ситуациите на гняв. Бъдете горди със себе си, че виждате проблема, че се опитвате и сте тръгнали да търсите решение. Може би ще го намерите тук или на много други места, или в литературата по темата, но не сте се примирили и сте в процес на търсене и учене.
Не става въпрос да си простим, защото няма, какво да прощаваме, а да разберем и продължим. И да придружим в гнева.