Знанието и идеалите са едно – реалният живот често е нещо съвсем различно. Съветите в моя блог всъщност са доста прости. Но изпълнението им, всеки ден, отново и отново, е съвсем различен въпрос.
Имате ли моменти, дни и фази, в които се подхлъзвате в нежеланата посока? Губите самообладание и добрите намерения, дразните се, заяждате се, оплаквате се, ставате шумни и просто се чувствате стресирани? И си мислите: „Всъщност зная как да се справя, но защо толкова често се намирам на началната права!“
Добре дошли в реалността.
Но защо е така? Питате ли се понякога:
Защо осъзнатото родителство е толкова трудно?
Продължавам да наблюдавам четири основни фактора на стрес, които в определени моменти създават пропаст между нас и спокойното родителство. Пропаст, която трябва да преодолеем.
Първото: тези фактори на стрес нямат нищо общо с нашите деца.
Така че нека се вгледаме отново вътре в нас. Защото спокойното и осъзнатото родителство започва от нас. В този момент нека забравим за външните обстоятелства. Да надникнем вътре в нас.
И ако се чудите, има ли рецепта как можем да затворим тази бездна веднъж завинаги? – Не, не съществува. И защо не съществува, ще ви кажа накрая.
Но сега:
4-те основни фактора на стрес и препъни камъка, които стоят между нас и осъзнатото родителство
Сигурна съм, че ги познавате всичките. Ще получите и няколко идеи за това откъде можете да започнете да правите промени.
Ето ги:
1. Фактор на стреса: Стари вярвания за родителството
Тези вярвания са много дълбоко вкоренени в почти всички нас и продължават да ни пречат. Това е нашето наследство, което ни е оформило – стари идеи за това какви трябва да бъдат хората, децата и родителите. Стари неща за това как трябва да изглежда „доброто възпитание“. Аз ги приемам и като рани от нашето детство. Да, и преди всичко една дума ни боде в очите: стари.
И без да искаме, те се появяват:
- когато чувстваме, че трябва да контролираме поведението на детето си,
- щом влезем в борба за власт с детето си,
- когато почувстваме импулса да искаме, да накажем детето си,
- когато чувстваме, че не сме достатъчно добри като родители,
- когато сме стресирани по някакъв начин.
В стресови ситуации нашият мозък прибягва до дълбоко интернализирани несъзнателни мисловни и поведенчески модели вместо знания, които съзнателно сме придобили. След това автопилотът поема управлението. И без значение какво разкриват нашите идеали и знанията ни за привързаност и ненасилствената комуникация, мисли като:
- „Кой си мисли, че има думата тук?!”
- „Винаги трябва да спори!“
- „Защо винаги си мисли, че трябва да играя по свирката му!“
- „Напълно разглезено и неблагодарно!“
- „Детето ме манипулира.“
- „Този, който отказва да спазва правилата, ще трябва да почувства последствията.“
- „Защо детето ми винаги е като залепено за мен?“
- „Не може ли поне един път да се държи добре… да ме чуе… да е послушно?!“
(Идват ли ви спонтанно и други бисери на ум?)
Какво е общото между тези мисли: Те идват с голяма доза страх, желание за власт и прекалено големи очаквания – и могат да направят живота с детето ни наистина труден. Една ежедневна борба.
Старите идеи и мисли увеличават нашия стрес и ни потапят в конфликт между тези несъзнателни, остарели идеи и нашия модерен, и съзнателен идеал. И тогава претоварването и чувството за вина идват зад ъгъла.
Какво помага? Осъзнатост.
Наблюдавайте се и продължавайте да развенчавате тези стари идеи за родителство в мислите и действията си – винаги, когато нещо не се получи така, както всъщност сте искали. Много важно: без да се съдите.
С неутрално, изследователско отношение: „О! Интересно!“ Защото тези отпечатъци просто ги има в нас, те са възпитани в нас. При някои хора повече, при други по-малко. Те не изчезват само защото сме прочели хубава книга. Ние (и поколенията преди нас) сме израснали с това отношение.
Можем или да ги предадем на децата си несъзнателно, ако действаме „инстинктивно“. Или съвсем съзнателно да ги претеглим и по този начин да отворим пространство за нашите собствени решения и нови пътища. И тогава: да им се противопоставим. Отново и отново, докато се научим. (А грешните стъпки са част от ученето.)
Ето как „О! Интересно!“ ще премине в едно съзнателно „О, пак това нещо! Приемам го, но предпочитам да го направя по различен начин.”
Така че помислете след стресови ситуации:
- Как се почувствахте? И защо?
- Какво точно ви извади от равновесие?
- В кой момент ситуацията се „преобърна“?
- Какви мисли имахте?
- Верни ли са тези мисли?
- Как бихте предпочели да реагирате?
И след това слушайте внимателно и критично отговорите си.
Какво стои зад тези мисли – страх или доверие? Тези мисли отговарят ли на вашата съзнателна нагласа? Или тук действате на автопилот, без да го съзнавате?
Може също да разпознаете модели – ситуации от ежедневието, в които подобни мисли постоянно идват в главата ви. Класически пример би бил дете със силна воля, което ни предизвиква, когато шумно отстоява интересите си – отново и отново – и в един момент ние предизвикателно си мислим: „Не може ВИНАГИ да става на неговата?!“
Осъзнаването на тези мисловни модели в нашето съзнание и разглеждането им е решаващият момент, който е от съществено значение, за да ги преодолеем – стъпка по стъпка.
Прочетете също: Родителство без крясъци: Познавате ли вашите тригери?
2. Стрес фактор: Как се справяме с чувствата
Този препъникамък е доста голям и е една от любимите ми теми, защото е толкова невероятно важен за всички аспекти на живота ни. Всеки добър наръчник за родители казва, че трябва да придружаваме децата си през всичките им чувства и емоционални бури:
- Даваме простор на чувствата им.
- Ние сме тяхното безопасно убежище, приемаме ги и ги пазим.
- И винаги трябва да бъдем спокойни.
Оммммммм.
Всичко това звучи лесно, но точно тези задачи са най-трудните в нашата длъжностна характеристика като родители. Един вид висш пилотаж.
Защо?
Може би, защото повечето от нас не са се научили как да се справят с емоциите си по здравословен начин още като деца. Разбирането по онова време и знанието не е било толкова свободно достъпно, колкото е днес. И в съответствие с това, по мое мнение, нашето общество също е доста враждебно към емоциите:
- Възрастен плаче на публично място? – Неудобно!
- Открито признаване на страха, без да се срамуваш от него? – Няма начин.
- Дете, което крещи от разочарование и гняв? – Малко, досадно невъзпитано чудовище.
Хммм…
И така сме се научили да:
- потискаме чувствата си („Не, добре съм.“),
- ги отричаме, защото са табу („Не ревнувам!, Не завиждам!“),
- се разсейваме („Хм, да проверя бързо новините…“),
- отричаме чувствата на други хора („Това не е причина да се разстройваш толкова!“),
- или да компенсираме неприятните усещания с други неща („Шоколад!!“).
И когато детето ни се хвърли на пода от гняв и крещи на публично място, ние често чувстваме вина, срам и дори страх, които след това имаме усещането, че трябва да прикрием. Или да се освободим от тези чувства, като ги прехвърлим на детето: „Не те ли е срам да ме излагаш така? Виж другите деца, само ти се държиш така. Ако само още веднъж…“ Не е ли вярно? И когато детето понякога има една емоционална буря след друга, нивото на стреса ни се повишава – и понякога бихме могли ние самите да крещим, или?
Защото:
Как можем да дадем на чувствата на детето си безопасното пространство, от което се нуждаят, когато ние дори нямаме тази възможност за себе си? Отричаме, потискаме, срамуваме… Точно тук можем, а и трябва да проявим малко разбиране към самите себе си, когато се „проваляме“ в тази голяма задача в някои дни. Не е лесно. Точка. А ако не сме имали добри стартови условия, е още по-трудно.
Какво помага?
Ако искаме да придружаваме децата си съпричастно, имаме нужда от две неща:
- Приемащо отношение към всички чувства – включително неприятните или табу чувства.
- Саморегулация.
Това означава:
- Да допуснем чувствата си,
- Да възприемем и усетим чувствата си, без да ги съдим.
- Да се научим да ги усещаме и след това да използваме собствените си стратегии, за да осигурим физическа и емоционална регулация първо на нас.
Всичко това можем да практикуваме във всяка трудна емоционална ситуация в ежедневието.
Защото аз го виждам по следния начин: Всяка емоционална буря при децата ми, ми дава възможност да практикувам приемане (неговите, но и моите чувства), докато на детето ми е позволено да пречисти душата си, да изпита чувства и да се научи: “Чувствата не са нищо заплашително, аз не съм сам, аз съм защитен и обичан, без значение какво се случва или изпитвам.“ А това изречение трябва да си го запишем някъде и да си го повтаряме, докато не стане част от нас.
А когато става дума за саморегулиране и ние самите може да кипим от гняв, можем да се научим да успокояваме нервната си система и да внимаваме за чувствата си (и на децата си). За да тренирате това, ето моят план от 5 стъпки, който може да ви бъде полезен.
3. Фактор на стрес: Нашето внимание и присъствие
Или по-скоро: нашето неприсъствие.
„Стресът се причинява от това да си тук, но искаш да си там. Или че сте в настоящето, но искате да сте в бъдещето. Това е разделение, което те разкъсва отвътре.“ — Екхарт Толе (цитатът е превод от немско издание, до което имам достъп)
Мисля, че нашето внимание и нашето – често липсващо – присъствие са много голям проблем. Ние сме навсякъде, но не и тук. Защото колко често в ежедневието:
- Ние сме залепени за нашите смартфони.
- Бихме искали да сме в различна ситуация (и сме раздразнени, че вместо това отново трябва да седим на детската площадка или да чакаме детето си).
- Заседнали сме в мисли за минали ситуации.
- Мислим за задачи или грижи, които предстоят в бъдещето и все още не са настъпили в този момент (или може никога да не настъпят).
Колко често наистина присъстваме в ежедневието „тук и сега“? С нашите деца. С нас. В нашите тела – вместо да се потопим в нашите мисловни светове и в режим на автопилот. И колко често се случва нашите деца да ни разстройват именно защото се чувстваме обезпокоени, когато ни откъсват от мислите ни? Или имаме чувството, че не можем да изградим истинска връзка с детето си в ежедневието – защото не присъстваме.
Без присъствие не можем да изпитваме съпричастност или да разрешаваме конфликтите конструктивно. Миговете на радост минават незабелязано покрай нас. И… споменах ли тези постоянни прекъсвания от нашите деца, които естествено усещат нашето отсъствие и (с право) изискват нашето присъствие?
Да – добре.
Какво помага?
Отново и отново: Събудете се. Като от сън.
Най-важната стъпка е направена, когато забележите колко често сте навсякъде и изобщо не сте тук. Тогава вече сте на съвсем друго, съзнателно ниво. Оттам нататък е време да останете будни и да забележите какво става около вас.
Излезте от главата си и влезте в тялото си.
Вашият дъх може да ви помогне с това. Така че съзнателно забелязвайте дишането си. Дишайте.
Или оставете погледа си бавно да се лута отляво надясно и да забележите стаята, в която се намирате. Или насочете вниманието си към краката си и ги почувствайте как докосват земята за момент. Или – това, което винаги ме връща в кожата ми (да, можете да се смеете за това): мърдащи пръсти на краката.
Едва ли е нужно да споменавам, че смартфонът е убиец на присъствието. Най-добре е да го приберете за определени периоди от време – и да се потопите в играта, докато сте будни. За вашето дете 15 минути, в които сте пълноценно присъстващи и свързани с него или нея, са много по-ценни от два часа, в които присъствате само половинчато или мислено отсъствате.
След като се събудите от своя свят на мисли, наблюдавайте себе си:
Питайте се честно как се чувствате в момента. Почувствайте се в себе си. Защо или къде обикновено изчезвате в ежедневието? Продължавате да се гмуркате в едни и същи мисли? Какви мисли са те? Наистина ли са важни?
И след интроспекцията идва най-важното: приемането.
Защото колкото повече се борим срещу външни обстоятелства и чувства, толкова по-голям става стресът ни. Вътре и вън. С радикално приемане на това, което е точно сега, ви осигурява мир – вътрешен и външен.
И не, приемането не е безразличие или стоическа издръжливост. Не. Приемането означава, че възприемаме и приемаме, че дадена ситуация е трудна или досадна и че предизвиква определени чувства у нас.
Така че, например, ако детето ви има фаза, в която то или тя е напълно будно до 19:30 (да, пример от моя живот) – и вие просто копнеете за спокойствие и тишина вечер, вашата съпротива (напр. поставяне на детето в леглото така или иначе гарантира, че ще се изгубите във вашето разочарование, защото в главата ви се върти, че времето ви за почивка е далеч в пространството) причинява повече стрес. Ако не се боря и приема ситуацията такава, каквато е (оставя му още малко време да поиграе, почетем, и т.н. ще загубим по-малко време), това ми носи спокойствие. (Това звучи лесно, но изисква много практика.)
4. Фактор на стреса: Твърде малко внимание върху нашите нужди и ресурси
Това е простата истина:
Нашите деца се справят добре, когато ние се справяме добре.
Изречение, което винаги потвърждавах с вътрешно въртене на очи преди години. В един момент разбрах, че грижата за себе си е нещо повече от „време за себе си” въпреки напрегнатото ежедневие. Че това не означава просто да изпиеш чаша чай на спокойствие или да си вземеш вана през уикенда и да си готов. Не.
Грижата за себе си е отношение.
И започва с думата „не“:
- Разпознавате ли собствените си граници или непрекъснато ги прекрачвате?
- Приемате ли границите си сериозно и се разграничавате по здравословен начин (от вашето дете, партньор и други хора)?
Защото колко често сме в режим, в който просто (трябва) да функционираме и да преодолеем себе си до точката, в която губим връзка със себе си?
Грижата за себе си също е свързана с това как (вътрешно) говорите със себе си:
- Говорите ли си с обич, дори – или особено – когато нещата не вървят добре? Като с добър приятел? Ключова дума е самосъстрадание.
Защото колко често имаме разбиране и нежни думи за другите, но сме твърде строги със себе си?
И да, не на последно място, разбира се, става въпрос и за облекчение и паузи. Защото не сме създадени да преминаваме през ежедневието с децата сами. Но вижте и вашето отношение тук:
- Давате ли си почивка или смятате, че имате задължение 24/7 и ви е трудно да се откажете от отговорността и да я пуснете?
- Можете ли да поискате подкрепа и да я приемете с чиста съвест?
- Колко трудно или лесно е за вас да направите собственото си благополучие приоритет? Без гузна съвест.
- Знаете ли какво е добро за вас и ви дава енергия?
Във всичко това не трябва да забравяме, че родителският стрес и липсата на подкрепа са преди всичко структурни проблеми.
Нека просто помислим за:
- Прекомерни и остарели изисквания към майките, които в своята закостенялост водят до стрес и чувството, че никога не давате достатъчно (огромен проблем),
- Липса на подкрепа (финансова, семейна, социална),
- Твърде много стрес поради психическо натоварване, неравномерно разпределение на работата в рамките на партньорството и балансиране между платена работа и грижа.
Да не забравяме, че „това родителство“ първоначално не е било предназначено да бъде задача само за двама души. Ние сме стадни животни, но в повечето случаи живеем в ежедневието си като ядрено семейство (майка, баща, дете/деца – две поколения). Това е много. Често твърде много. И дори с помощ, това е огромна задача. Можем да си го признаем.
Пропастта между знанието и прилагането
Тези фактори на стрес осигуряват материал, върху който могат да бъдат написани цели книги.
Но накратко:
Четири (вътрешни) фактора често стоят между нас и осъзнатото родителство:
- Стари вярвания и представи за възпитанието, които ни пречат в стресови ситуации.
- Нашият начин да се справяме с чувствата, който понякога ни оставя безпомощни и претоварени.
- Липса на присъствие, което ни отделя от нас самите и нашето дете и без което трудно можем да действаме емпатично и градивно.
- Стрес, защото не сме се научили да се вземаме (достатъчно) на сериозно.
Така че има пропаст между знанията за осъзнато родителство и реалните действия.
Понякога това е просто малка празнина, която прескачаме лесно. А понякога е широка пропаст и почти невъзможна за преминаване. На места вече сме направили малки въжени мостчета. Някои от тях са солидни, други понякога се развалят и след това трябва да бъдат построени наново.
Всичко е наред – стига да го осъзнаваме и да поемаме отговорност за действията си. А това означава преди всичко да приемаме грешките и да се учим от тях.
Можем ли да запълним тази празнина?
Мисля че не. Поне не напълно.
Не можем да изтрием отпечатъка си – без значение колко страхотни книги сме прочели. И винаги ще има стресови фази.
Но: Ние можем да направим своите пропуски, пропасти и препъни камъни видими за себе си. Разгледайте ги внимателно и се научете как да се справяте с тях. Намерете нови начини да минете покрай тях по спокоен начин, да ги прескочите – или да станете отново и да опитате отново, ако сте се подхлъзнали или спънали.
Ще падаме и ще ставаме – случва се. (Живот и други неща, нали знаете.)
Какво мислите за това?
Литература:
Kristin Neff (2011): Self-Compassion: The Proven Power of Being Kind to Yourself