Похвалата може да ограничи безусловността на нашата любов – защо човек трябва по-скоро да възприема и насърчава, отколкото да хвали.

Когато за първи път станах майка, аз съпровождах почти всеки ход, който синът  ми правеше с „Браво!”. Бях поразена и горда: това мъничко създание, чието съществуване едва наскоро успях да видя чрез ултразвук при моя гинеколог, изведнъж успява да подреди блокове и да пляска с ръце! И ставаше все по-добър: той изведнъж научи неща, които направиха живота ни по-лесен. Хранеше се самостоятелно, без да прави бъркотия, подреждаше играчките си, използваше гърнето – Браво, дете мое, страхотно си се справил! 

Но един ден, когато беше на четири ме попита, дали ще го похваля пак, ако ми нарисува картина, като онази дето бях окачила на хладилника и това не се случваше за първи път. В себе си почувствах нещо между раздразнение, и тъга и не можех да си го обясня защо.  До този момент похвалата беше нормален (образователен) инструмент за мен, за да насърча положително детето си и да го накарам да се почувства по-уверено в себе си и своите способности. Но защо моята похвала очевидно не беше (вече) достатъчна за детето ми? Някак ми се стори много странно, че изведнъж активно се искаха похвали и започнах да се занимавам интензивно с темата. В ретроспекция, тази стъпка беше най-важната за мен в цялото ми майчинство, тъй като ми даде представа за съвсем различен начин да бъда родител. И една от първите статии и книги, които прочетох беше за…

Ефектът на усилието 

Първото нещо, на което се натъкнах, беше много интересният „ефектът на усилието“ (The Effort Effect), описан от психоложката от Станфордския университет Карол Дуек.

Твърде многото комплименти и твърде много похвали по никакъв начин не насърчават постиженията на децата – те всъщност ги намаляват. Името на това явление тя нарича – Ефектът на усилието.

Похвалата е освежаване за душата. Но това може да е и най-големият му недостатък. Тъй като е толкова приятно, признанието може да стане пристрастяващо, а след това похвалата се превръща в мотивиращ наркотик. Особено за децата.

Разбира се, ние родителите искаме да дадем на своето потомство необходимата доза самочувствие. Затова ние хвалим децата си колкото можем по-често и винаги с удоволствие им казваме колко са умни. Постоянните похвали имат за цел да ги подготвят за суровия свят навън. Намерението е благородно, но контрапродуктивно. Психолозите са натрупали множество прозрения през последните години, които преди всичко позволяват едно заключение: Твърде много комплименти à la „Колко си умен“ по никакъв начин не насърчават по-доброто представяне на малките – по-скоро го намаляват.

Доктор Карол Дуек изучава ефекта от похвалите върху децата от десетилетия. За проучването си Дуек и нейният екип избират на случаен принцип петокласници и им дават сравнително лесна задача за решаване. 

Учениците биват разделени на две групи – и на всяка от групите се дава различна обратна връзка. На членовете на група “А” казват: „Ти наистина си умен.“ На членовете на група “Б” е казват: „Изглежда, че наистина си се постарал.“ Всъщност не е голяма разлика – може да си помисли човек. Докато на някои се казва, че са много интелигентни, други биват похвалени за силата на волята и ефективността си.

След това експериментът премина във втори кръг. Сега учениците имат избор: могат да опитат или по-труден тест, или по-лесен. Различните отзиви вече се забелязват още на този етап. Повечето от учениците в група “А” са избрали по-лесната задача, докато 90% от децата в група Б са избрали по-трудната задача. Очевидно децата, които били похвалени за интелигентността си, не искали да рискуват да загубят този „статус“, докато децата, които получили признание за усилията си, искали да се докажат.

„Когато хвалим децата за тяхната интелигентност“, пише Дуек в резюмето си, „насочваме поведението им в определени посоки.“ Това създава страх у тях да не правят грешки и буквално да изглеждат глупави. Децата в експеримента на Дуек от група “А” искат да избегнат този риск, така че избират лесния тест.

В друг експеримент, след решаването на първата задача, на децата не е бил даден избор, а им е била поставена много трудна задача за седми клас, която трудно могат да решат. Децата от група “Б” положили усилия и опитали различни решения. Въпреки неуспеха, те каза ли, че им е било приятно да се опитат да намерят решението. Децата от група “А” пък явно са имали съмнения в предварително удостоверената си интелигентност поради провала и са се отказали от търсенето на решение много по-бързо и най-вече в лошо настроение.

В последния етап всички петокласници получи ли тест, който бил също толкова лесен като първия. Резултатът отново бил изненадващ: тези, които биват похвалени за старанието си, се подобрили с около 30 процента в сравнение с началото на експеримента. Онези, на които се казва, че са интелигентни сега отбелязали до 20 процента по-лоши резултати.

Тестът бил и допълнително разнообразен и разкрива и други невероятни разлики. След решаването на първата задача на децата било предложено или да разберат как са се представили в сравнение с другите деца, или да им бъде представена стратегия за решаване на следващата задача – група А основно избра сравнението, група Б – стратегията . Така че докато децата, които били похвалени за тяхната интелигентност, се интересували основно от проверката на състоянието си на интелигентност в групово сравнение, другата група се интересувала много повече от това как следващата задача може да бъде решена по-добре.  

Очевидно нюансите на похвала могат да имат траен ефект върху поведението и усилията на децата. Ако се подчертае колко са се старали, това ги мотивира, защото усилията могат да бъдат активно контролирани от тях – докато похвалите са статична величина, на която те не могат да повлияят или могат да повлияят само в малка степен.  Само тези, които учат децата си на важността на усилие и усърдие, им дават „контрол над собствените си действия“. От друга страна, тези, които само хвалят интелигентността, отнемат този контрол от децата. При първия провал представата за себе си се срива, като къща от карти.

Похвалата ограничава безусловността на любовта

Но защо не правя услуга на детето си с моите “Браво” разбрах най-добре от Алфи Кон, американски учен, социолог, лектор и експерт по възпитание на децата и по поведенческа психология, широко известен с критиките си към традиционните възпитателни методи от книгата му “Unconditional Parenting: Moving from Rewards and Punishments to Love and Reason” (за съжаление още не издадена на български език, но достъпна на английски в Storytel). 

Започнах да чета книгата и само след няколко страници бях наистина шокирана, защото изведнъж преобърна предишния ми поглед върху темата за образованието и ме накара да погледна на много факти от съвсем нова гледна точка. И изведнъж разбрах защо детето ми се държи толкова странно.

Четенето на тази книга е странно преживяване. Първо, защото за разлика от много други ръководства за родители, то се основава на редица научни открития. И второ, защото включва конфронтация с почти всичко, което има в конвенционалните ръководства за възпитание и какво съветва поведенческата терапия, вероятно най-разпространената област на психотерапията. Само след няколко страници се хващам, че подчертавате цели пасажи с удебелен шрифт. Неведнъж ми се иска да разпечатам това или онова изречение в голям формат и да го окача на стената, така че никога повече да не го забравя. След това отново потъвам в дълбоки размишления…

Авторът Алфи Кон пита дали наистина е достатъчно да обичаме децата си със сърцата си, или не е много по-важно как ги обичаме. Според него решаваща разлика е дали децата ни чувстват, че ги обичаме заради това, което правят, или заради това, което са. Сега всеки родител с право ще възрази: Разбира се, че обичам детето си за това, което е и несъмнено ще бъде така.

Ако обаче наблюдаваме малко по-внимателно собственото си поведение спрямо детето си, ще открием, че този факт, който всъщност е естествен, за съжаление често не е ясно разпознаваем за детето. Дори всеки родител да знае, че обича детето си напълно безусловно – нашите деца не се раждат със знанието! Трябва да се уверявате в това отново и отново. И как детето придобива сигурността, че е обичано и прието безусловно? Преди всичко чрез любящо внимание, нежни докосвания и чрез нашите думи – те съставляват най-голямата част от изразите на обич в нашето общество. 

Твърде често сме склонни да даваме на децата си похвали и положително внимание, когато или са научили нещо ново, представят се изключително добре или са – според нашите стандарти – особено добре възпитани. Похвалата обаче винаги се предшества от действие. В края на краищата, те подсъзнателно получават впечатлението, че по някакъв начин винаги трябва да се „изпълни“ нещо, за да получат ясно разпознаваемо внимание. Връзката се създава в подсъзнанието на детето: „Аха – ако се държа така, както мама иска или постигна необикновени неща, тогава получавам неограничено внимание и обич “.

Всъщност много ръководства за родители препоръчват да се възползваме от прозрението – желано поведение = похвала, радост, внимание и обич, нежелано поведение = обвинение, наказание, неприемане и отхвърляне – и активно да засилим желаното поведение с похвала и наказване (или игнориране) на нежеланото. Сега наказанието също често се украсява с термина „ логически последствия “ – в крайна сметка то все още е наказание.

Похвалата е пристрастяваща

Децата наистина обичат да ги хвалят – в центъра за възнаграждение на мозъка, след похвала, нервните клетки отделят хормона на щастието допамин, както и ендогенните опиати и окситоцин – те осигуряват релаксация, чувство на щастие и радост на живота. Но те също са пристрастяващи, така че не е чудно, че синът ми искаше все повече и повече похвали. 

Хората копнеят за признание, искат да принадлежат и да бъдат забелязани – ние изразяваме всичко това чрез похвала. Има обаче различни видове похвали – честна похвала и манипулативна похвала. Само честната, сърдечна похвала ни прави истински щастливи. Всички се радваме на сериозно „Браво“ от нашия работодател или на „Това е вкусно сготвено!“ от нашия партньор. Манипулативната похвала, от друга страна, ни дразни – всеки, който забележи, че е хвален от другите, защото иска да постигне определена цел, се дразни.

Честната похвала е насърчение и положителна обратна връзка за нас, възрастните, и ние не скърбим много, когато това не се случи, защото знаем, че все още сме обичани. Нашите деца нямат това знание. Много по-бързо се съмняват дали все още ги обичаме след гръмка дума или груб жест. Често сме чували отчаяното „Мамо, обичаш ли ме още?“ на детската площадка, чуто след смъмряне на дете.

Ако анализираме собственото си хвалебствено поведение по самокритичен начин, ще открием, че голяма част от похвалите, които даваме на децата си, не са просто израз на чиста радост, но също така има за цел да насочи поведението на детето – подобно на наказанието – в посока, която е желана за нас. Направете самоексперимент – пребройте съзнателно за един ден колко често хвалите детето си – също пребройте всички „супер”, „браво” и „страхотно” – това също са малки похвали. За всеки комплимент през следващите няколко дни се запитайте каква е мотивацията зад него. Искате ли (наистина) просто да споделите радост или (също) да подсилите желаното поведението?

Повечето родители ще установят, че хвалят много по-често, отколкото осъзнават, и доста често с намерението да повлияят на поведението на детето в определена посока.

Благодарна комуникация: 3 критерия за „правилната“ похвала

Темата „да не хвалим децата“ е много важна за мен. Защото в нея има място за много несигурност и недоразумения. Едно такова недоразумение е, че родителите се призовават да избягват определен език и да рецитират нови, непознати фрази. Не, за мен това е повече за размисъл върху моите намерения, моя език и чувствата на моето дете.

Алфи Кон описва три критерия, които можем да използваме, за да поставим под съмнение нашето хвалебствено поведение:

1. Когото хвалим: Помислете дали хваленият е по-нисък от нас. Защото една „Каква красива рисунка!“ към моя съсед (от същия ранг и независим от мен) е напълно безобидна. Но със същото изречение към дете трябва да бъдем внимателни. Защото децата ни зависят от нашето одобрение и любов.

2. Какви са последиците от нашата похвала: правим ли детето си зависимо от това? Винаги ли детето очаква похвала? Става ли това въобще истинската цел на неговите действия? (Напр. рисува ли нови картини, само за да получи нашите похвали?) Също така има значение за мен, ако се събудя и кажа на детето си: „О, Боже, колко си сладко.” защото обичам сънливото му личице и рошавите му къдрици в този момент или когато му кажа: „Колко си сладък облечен в тези дрехи!“. В първия случай то изпитва моето одобрение и любов просто защото е такова, каквато е. Във втория случай, защото е облечено в определено облекло и то от мен. 

3. Защо даваме похвала: Нека покажем истинска радост с него: напр. „Коко, ако седиш така, за мен е много хубаво да ти мия зъбите! Така влизам във всяка пролука и хващам всеки остатък от храна!“ Или радостта ни е условна. И искаме ли да повлияем на бъдещото поведение на детето? Например с „Браво, че си толкова добро и послушно дете, докато ти мия зъбите.“ Думата “послушно дете” всеки път ми действа, като червено на бик, но затова друг път.

Какво да правя вместо похвала? 

Комуникацията с благодарност отнема време. И упражнения. Не можем да забравим нещо за 24 часа, което сме интернализирали за около 30 години. В началото това благодарно общуване ми се стори странно, защото просто имах „Браво!” в устата си. Но с течение на времето този нов език дойде почти автоматично от устните ми. 

Но какво ще стане, ако подхвърлим едно „Браво!”, след като детето ни се държеше добре? Нека не бъдем твърде строги към себе си. Идеята на тази статия не е да създава претенция да спрете да хвалите незабавно. Нашите чувства са правилни, нека просто ги оставим. Когато се преструваме, не правим услуги на нашето дете или на себе си. Но ако хвалим ентусиазирано в гласа си, детето ни също ще го усети.

Така че, ако похвалата се чувства добре и правилно, направете я. Фабер & Мазлиш предлагат да добавим наблюдение, въпрос или нашите чувства към него към „Браво!”: „Браво, че почистихте зъбите толкова добре. Така ми е много по-приятно.” 

Когато започнах да мисля критично за моето поведения на похвала, установих, че всъщност използвам похвала по-често, за да засиля желаното от мен поведение: „Колко спретнато изглежда стаята ти!“ (Моля, продължавай да почистваш усърдно и в бъдеще). „Съседката беше щастлива, че така мило я поздравяваш! (моля, продължавай да бъдеш учтив с всички). „Страхотно е как добре мина миенето на зъбите днес!“ (Дано няма да има повече обичаен театър). Другите похвали бяха толкова банални и неуместни, че почти се срамувах – 12-та форма с мъниста за гладене: „Браво, страхотно си се справил! “ казах?!, а и на много други такива. И реших да мина без безсмислени и манипулативни похвали занапред.

Когато казвам на другите, че вече не хваля (безсмислено) децата си, мнозина си мислят, че това означава, че вече не ми пука за тях. Разбира се, това не е така. Питат ме: „Трябва ли да стоя мълчаливо, когато детето ми направи първите си стъпки и да остана напълно беземоционално?“ не ! Разбира се, че не! Можете и може да бъдете ентусиазирани, щастливи, да прегърнете детето и да се развеселите. Бъдете щастливи и кажете „Уау! Справи се страхотно! Можеш да ходиш!“ Това е огромна стъпка в развитието, ако сте наистина щастливи и горди, тогава трябва да го покажете – това е честно и автентично – без манипулативна похвала. Можете и определено трябва да се включите с  детето- истинската радост от новите стъпки в развитието и изключителните постижения са напълно оправдани.

По-скоро става дума за избягване на манипулативни похвали и похвали, които са заучени или просто произнасяме, понякога и без да забележим, какво прави наистина детето. Не искам повече похвали от поточната линия, защото децата изобщо не искат да бъдат хвалени, просто искат да ги виждаме. Всяка незначителна похвала, поради своята честота, влошава истинската и подходяща похвала – те стават все по-безполезни. Просто го изпробвайте, изчакайте следващото „Виж, мамо!“ с „Виждам те!“ – нека реагираме, вместо да оценим ситуацията, като „страхотна“, „супер“ или „браво“. И ще видите, че за детето ви е достатъчно – радва се, когато го забележите.

Целта на статията ми, не е да покажа на „всички“ как грешат и видиш ли така се прави. А просто да се замислим… и може би поинтересуваме относно темата. Може би можем да подходим към цялото нещо „не хвалете децата“ с малко експериментиране? Вижте, какво е усещането за нас. И наблюдавайки как нашето дете се справя с нашите реакции. И ако хваленето се почувства погрешно с течение на времето, може би някой ден просто можем да го изоставим.

Използвана литература:

Dr. Dweck, C. (2006): Mindset. Changing The Way You Think To Fulfil Your Potential. Random House, New York

Фабер А., Мазлиш И. (2008) Как да говорим така, че детето да слуша и да го слушаме така, че да говори. Изток-Запад, София 

Kohn, A. (2006): Unconditional Parenting: Moving from Rewards and Punishments to Love and Reason. Atria Paperback, New York

Juul J, J. (2013): Braucht Erziehung Bestrafen und Belohnen? Warum es ein Machtmissbrauch sein kann, wenn Eltern das Verhalten ihrer Kinder durch Belohnungen kontrollieren

https://www.derstandard.at/story/1373512459729/braucht-erziehung-bestrafen-und-belohnen (13.03.22)