Справянето с детския плач, гняв и страхове не винаги е лесно за нас родителите. Особено, ако самите ние не сме били научени, че тези чувства не трябва да бъдат спрени, омаловажени или прекратени веднага, а са оправдани и искат да бъдат придружени и/или изживени. За много от нас е трудно да се справим с тези чувства като цяло: ние се чувстваме претоварени, изгубени, безпомощни, ядосани… Ако попаднем в ситуация, в която детето проявява такава емоционалност, ние се чувстваме безпомощни и често имаме чувството, че сме безсилни: въпреки че рационално знаем, че тези ситуации с деца са нормални и ще преминат, ние се чувстваме точно в тези моменти като в капан и имаме усещането, че сякаш никога няма да свършат.
Не е лесно да стигнем до същината на собствения си дискомфорт: откъде идва желанието, че плачът/гневът трябва да спре веднага?
Ако в детството сме имали преживявания с ядосани, крещящи, удрящи родители, емоционалният мозък все още може да поеме водеща роля в сравними ситуации при нас, възрастните днес. Опитваме се да се предпазим и да спрем поведението на детето. Често и чрез заучени модели на действие: крещим или удряме с надеждата да спрем стресовата ситуация. По този начин ние повтаряме точно грешния модел на действие и го предаваме отново на децата си. (Harms, T.)
Откъде идва идеята, че децата не трябва да се сърдят и не трябва да показват гнева си? Защо смятаме, че децата не трябва да се ядосват, когато им диктуваме как да протича денят им и постоянно запълваме техния график, което не винаги се харесва и на нас самите, но все пак трябва да спазваме? Защо се чувстваме безпомощни пред силните емоции? Задаването на тези въпроси, когато имаме проблеми с чувствата на нашите деца, е нещо добро в дългосрочен план, защото в продължение на много години ще трябва да се справяме с детския гняв, тъга, негодувание, недоволство, скука и т.н..
Но това, което можем да направим като за начало в това придружаване на детето, е да променим непосредственото си поведение. Като първа стъпка можем да се погрижим за себе си и да се уверим, че това е трудна ситуация за нас в момента, която обаче ще преодолеем. Можем да се вслушаме в нашия вътрешен свят, когато попаднем в тази ситуация и да се съсредоточим върху нашето физическо състояние в момента: Как дишаме? Как се чувства тялото ни? И можем да опитаме съзнателно да работим срещу напрежението, което се натрупва в нас: дишаме по-дълбоко и по-спокойно, отпускаме отново мускулите, например като отваряме и затваряме ръцете си, освобождавайки напрежението.
И можем да променим думите, които използваме: вместо да кажем на детето си „Стига!“ или „Не се ли наплака вече!“ или „Нямаш причина да се ядосваш/плачеш!“, можем просто да кажем:
- Тук съм.
- Ще бъда до теб.
- Ще те утеша, ако имаш нужда от мен.
- Всичко е наред, ако не искаш да те прегърна. Но аз съм тук, ако имаш нужда от мен.
- Не си сам.
- Всичко е наред, всички чувства са позволени.
- Нормално е да се чувстваш така.
- Ти си
тъжен/ ядосан/разочарован…“
Тъй като всички чувства могат да бъдат усетени, нито едно чувство не трябва да бъде забранено. И ние придружаваме нашите деца по пътя им към това да могат да се справят с тези чувства.
Още по темата:
Harms, T. (2016): Körperpsychotherapie mit Säuglingen und Eltern. Gießen. Psychsozial Verlag