Из дневника на една майка:
Или моите нереалистични очаквания
Има дни, в които нещата не вървят гладко. Дни, в които имам усещането, че всичко е против мен, а и децата опъват нервите ми докрай. Просто изтощителни дни. Понякога започват сутрин, понякога е чак след следобедния сън или когато се вземем от детската градина/училището. Нуждите искат да бъдат задоволени, децата искат да бъдат видени. Понякога почти изглежда, че въздухът става твърде гъст, за да дишам – но само за мен.
Дори като социален педагог, който работи с деца, не съм освободена от това, че често се дразня от деца си. Аз съм просто човек. Много са изтощителните ситуациите, в които моля децата за нещо, но те не го правят, а аз повтарям за стотен път: „Моля, обуйте си обувките.“ Това изречение често изгубва смисъла си и става безполезно. Дори и след половин час, обувките на детето може да не са обути, а вместо това стои босо, докато от чашата му капе чай, който залива пода, както стана тази сутрин с Чудо2.
„Можете ли да оставите бюрото ми на мира?“ – Около 10 минути по-късно намирам жълти самозалепващи се листчета (забравих как се казват), спретнати на вратата на банята. Тези листчета са мои. Това са самозалепващи се бележки или стикери, които Аз ползвам. Или пък малките всекидневни забележки в нашия общ живот, които просто не работят: „Моля те, не казвай глупости на брат си и той ще се научи да ги казва.“ Но това не помага.
МОЯТА ЕЖЕДНЕВНА МАНТРА ЗА СВЪРЗВАНЕ – Вземи мантрата, която най-много ти приляга, може да я сменяш според нуждите ти. Използвай я в моменти на нужда от зареждане. Разпечатай я или я сложи като фон на телефона ти. Важно е да ти е подръка при нужда, а и като напомняне.
Възползвайте се от безплатните материали!
Имам чувството, че има много неща, които ме дразнят в ежедневния ни живот. Все пак, едно нещо ми прави впечатление: когато се дразня, аз се дразня. Аз имам проблем, който виждам преди всичко във връзка с мен: често искам бързо да свърша нещо или очаквам децата да спазват правила, които съм поставила. Децата, от своя страна, все още не могат да се поставят на моето място и да разберат моите мотиви, те имат съвсем различна гледна точка. Често различните желания и идеи се сблъскват. И най-вече: никой освен мен не изглежда да има проблем с общуването или (не)обуването на обувките, или лепенето на листчета. Това е мой проблем.
Когато в моменти на напрежение повишавам тон и после се замисля, осъзнавам, че наистина няма смисъл да повишавам глас на децата си. Фактически, трябва да се усмихна и да успокоя себе си! Когато се изнервя, осъзнавам, че в действителност се изнервям на себе си, защото не съм отделила достатъчно време или търпение. Не моето дете ме дразни, аз самата се дразня. Въпреки че осъзнавам това, понякога не е лесно.
Понякога успявам да се върна и да разгледам проблема: и да той е в мен, в стресирания ми мозък на възрастен . Изследвам случката и се питам защо възникват тези напрегнати ситуации: Липса на време? Преумора? Прекалено много задачи в нашия ежедневен график? Рядко причината е свързана с конкретната ситуация или със самите децата. Все по-често забелязвам лека усмивка на лицето си, минавайки покрай облепената с листчета врата на банята. Заедно можем да ги отлепим и това няма да отнеме много време. Не винаги, но все пак. Въздухът отново става по-лек, позволявайки ми да вдишам дълбоко. С вдишванията изчезват гневът, разочарованието и безпомощността, както и усещането, че не всичко трябва да бъде така, както аз го искам или си го представям и то ТОЧНО в ТОЗИ МОМЕНТ. Защото просто няма как нещата да протичат така.
Едно от децата ме гледа и се смее. Може би си мисли за колко безсмислени неща се тревожат възрастните…